Няма невъзможни неща. Има недостатъчно желание!: Последният ергенски запой по български

Продължение на II част

Настаняват ни в сватбената зала. Гледката отпред е зашеметяваща. Светлините на Токио, огряващи моста отсреща, небето - осветено от хилядите небостъргачи и ти високо над проблемите. Многото свещички около теб усилват задушевната обстановка, усещането е свръхестествено.

Всички са в ресторанта, а на мен не ми се мърда от тук. Вятърът, идващ от океана ме кара да потръпвам от студ, но краката ми отказват да се движат. По-късно тук ще е сватбеният танц на младоженците - един от най-красивите и запомнящи се моменти.

Шозо ме дърпа за ръкава, излизам от вцепенението си, запознава ме с ментора си - негов учител и наставник - шеф-готвач Шинтаро Катаяма. Висок и красив японец, дори доста висок сред околните - може би над 185см. Направо исполин за техните стандарти. Гледа ме малко недоверчиво или просто му е странно някой да е по-висок от него. Усещам малко завист. С него прекарваме почти цялата вечер заедно. Пита ме какво искам за пиене, избирам червено вино. Носи една бутилка, сипва ми, чукваме се, на мен все още ми е зле от предишната вечер, той казва - до дъно. Казвам, че искам да се насладя на виното, но той ме гледа очакващо. Изпивам за негово удовлетворение огромната чаша, а той ми я пълни отново, този път догоре и пак ме подканя. Установявам, че всички близки са запознати с изкарването ни първата вечер, явно и те искат да видят колко може да изпие един европеец. Той си сипва малко и разбира се - не изпива докрай. Сипва ми още няколко пъти като едновременно връща празните бутилки и взема нови. До края на вечерта сме приятели не само по чашка. Дава ми визитка и ме кани да му отида на гости в Осака, когато и да реша, и да посетя неговия ресторант с една или две Michelin звезди, така и не запомних. По-издръжлив е от останалите, макар че не се включва в продължението след тържеството.

Сред гостите има готвачи с ресторанти с по няколко Michelin звезди. И съответно - менюто е гурме. Това е прекрасно, но при моята консумация, някак недостатъчно като количество. Не съм ял от предишната сутрин, а настоящата съм я проспал. Силно се надявам поне да залъжа зверския глад, но нямам късмет. От бързане и обикаляне, разглеждане на града, така и не ми остана време. Трите ястия, които ни сервират са уникално вкусни, но ... с гурме размер. Ям ги бавно, много бавно. Наслаждавам им се дълго - за колкото време са приготвени.

По японска традиция младоженецът и младоженката канят по трима от най-близки им хора предварително. Те вдигат наздравица и разказват за детските и юношеските им години. Ние българите ги посрещаме с разбиране и кимане. А-ха, да хванем значението някоя дума.

Докато не идва време за поздравления, записани на диск от роднини и близки от България, които нямат възможност да присъстват - братовчеди, баби и други. Прожектират на стената в затъмнената зала страхотното видео, създадено от нашия приятел Стьопата, който работи в bTV, а ние хлипаме разнежени и унищожаваме със сълзи кърпичките, поставени по масите.

Накрая на тържеството младоженката Ели чете писмо, написано за нейните родители. Опустошаваме новата партида кърпички, които тъкмо са донесли.

Сватбите в Япония са два типа - традиционни и класически по западен модел. На първите всички са облечени строго официално, а жените - в кимона. Церемонията се извършва с шинтоистки храм. Булката трябва да смени тоалета си няколко пъти, а на главата си носи tsunokakuski, което покрива "рогата на ревността". То символизира нейното покорство. Задължително е облечена в бяло кимоно shiromuku, което е символ на чистотата на младата девойка. Традицията повелява лицето на младоженката да бъде гримирано в бяло, което потвърждава целомъдрието й пред боговете, устните да бъдат червени, а косата е украсена със скъпи гребени и декоративни елементи. След церемонията булката се преоблича в красиво копринено кимоно в червено, златисто, сребристо и бяло. То обикновено има изобразен жерав, който символизира дълголетие. Към края на празненството булката облича фурисоде, кимоно с широки ръкави носено от неомъжените жени. По традиция това е символ на факта, че за последен път го носи. Това е най-древната част от сватбената церемония - сан-сан-кудо и още се практикува. То може да замества клетвите и е сърцето на церемонията. Младоженецът и булката отпиват три глътки саке от различни чаши. Те го поднасят и на гостите, като започват от бащата на младоженеца, след което следва неговата майка и от родителите на булката. С това те отдават и почит към родителите си.

Предвид сложността на ръчно изработеното кимоно и това, че местните изпипват всеки детайл, цената им е убийствена. Което, заедно с всички ритуали прави тази сватба ужасно скъпа.

В днешно време много млади двойки избират да празнуват изцяло по западните традиции или пък ги смесват с някои елементи от японските ритуали.

Присъствал съм на около 30 сватби през последните 3-4 години и тази ми е един от фаворитите по атмосфера, задушевност и емоции. Всичко е перфектно изпипано и не ти се тръгва. Нашата булка, заедно с новата й майка също обличат кимона след сватбата. Ние с Веско, Миро и приятелката му Елица, младоженците и родителите им, след разотиване на всички гости отиваме на бар в един красив и популярен хотел - InterContinental Tokyo Bay.

Следващите няколко дни са незабравими. Младоженците буквално изкарват медения си месец, заедно с нас. Развеждат българската група на колкото се може повече места, а ние се забавляваме максимално. Успяваме да накараме родителите на Миро да се чувстват като младежи.

В първия са ни организирали автобусна екскурзия, благодарение на която разглеждаме най-интересните места в Токио. А вечерта Шозо и Ели се съгласяват да дойдат с нас в бар New York на 52-рия етаж в хотел Park Hyatt, където е сниман “Изгубени в превода” с Бил Мъри и Скарлет Йохансон. Първо беше доста интересно да разгледаш всички места, увековечени в този касов филм и второ - посещението на този бар е едно от най-хубавите неща в живота ми, а окичването с такова определение не се постига лесно. Сега разбирам защо е поставен навсякъде сред 10-те места, които задължително трябва да посетиш в Токио.

Чувстваш се като холивудска звезда, световноизвестен спортист и държавен глава едновременно. Чернокожа американка ти пее джаз в акомпанимент на страхотни музиканти, сервитьорите изпълняват всяка твоя прищявка и ти предлагат всичко, което желаеш да консумираш, независимо че не присъства в менюто. Искам да се преместя в съседния ресторант, за да се нахраня за пръв път от 3 дни, но настойчиво ме карат да вечерям на масата в бара за мое удобство (през нощта стомахът ми вече така стържеше, че събуди Веско и в продължение на един час не спряхме да се смеем. Хем ми влизаше в положение, понеже знае колко време мога да издържа без храна, хем не можеше да не ми се подиграва, че остават часове до 7:00, когато ще отвори ресторанта. Едвам го дочаках, платих някъде между 50 и 100лв. за закуска и се оказа, че гърлото ми така се е свило, че не можах да хапна нищо повече от резен портокал. Което породи още по-голям смях у Веско. И така изкарах някак до описаната вечер)

Мястото не е просто бар, то е едно изживяване и всяка минута в него се запечатва дълбоко в спомените ти, обстановката сплотява и когато си с правилните хора това ви прави още по-близки. Всяко вдишване и всяка глътка се усещат многократно по-силно. Гледката те омайва. Дори 10-20-етажни сгради са като малки къщички някъде далече в ниското. Целият град е в краката ти и докъдето стигне погледът ти. Музиката те омагьосва и светът се превръща в едно прекрасно място, забравяш дори за най-малкия проблем.

Думите са безсилни да пресъздадат преживяното, дори описано от най-добрият разказвач, а аз мога само да го омаловажа с моите, затова пожелавам на всеки да го преживее

Край на III част

Продължение към IV част