Теоретична обосновка

Причинно-следствено-нужна причина за съществуването на тази страница

 

Причината да направя този блог се корени в едно мое пътуване до Родопите с велосипеда.

Исках да проуча маршрут, по който да карам и накрая избрах един толкова живописен, непознат и така неизползван път в Родопите, че дори приятелите ми, живеещи в района не го знаеха, а информация в Интернет липсваше. За други колоездачи, минали и описали го дори не беше нужно да си помислям. Установих че от последните инфо като цяло почти няма за където и да е в България.

Така се запознах с Александър Караджов, който вършее из родопските сокаци надлъж и нашир пеша или с каквото намери. Неговият цветен блог, пълен с красиви снимки и обстоятелствени пътеписи ме вдъхнови да направя подобен, с който да дам идеи за разходки сред природата, които да са по възможност достатъчно описателни по отношение на туристически обекти, трудност за достигането им, срещи с местни хора и всякакви интересни случки.

Всичко това се надявам да накара повече хора да се качат на велосипед, да повярват в себе си, да излязат от парковете и да карат повече, отколкото си мислят, че могат. Или по-скоро - да спрат да не си вярват, че могат. Няма нищо по-безинтересно от това да караш колело на едно и също място. Накрая ти омръзва и го хвърляш в мазето, където най-много да зарадва някой с дупки по ръцете. Ние сами поставяме границите, в които се простираме. А имаме неограничени възможности.  

 
Мечтата ми е един ден толкова много хора в България да карат колела, че по улиците да се движат само служебни коли за разнос, а центъра на столицата да е 365 дни в годината като улица, затворена за "София диша".

И това не е непостижимо. Знам какво беше положението преди 15 години, когато колелата бяха единици, вело-сервизите бяха само няколко работилнички, а българинът смяташе, че единствено децата карат велосипеди. Тогава не съм си мислел, че съществуват велоалеи. А сега вече имаме доста, макар и недостатъчни. И знам че след 10 години вече всички ще гледат по-сериозно на колоезденето и алеите няма да се изграждат върху съществуващи тротоари, а ще са независими от пешеходци и автомобили.

Цивилизоваността на една нация се измерва точно с процентът използвани велосипеди. Улиците на всички културни държави в западна Европа са пълни с колоездачи. Дори мързеливите жители на САЩ се развиват почти успоредно с нас в това отношение.

Няма нищо срамно и толкова трудно във вътренето на педали. Отношението на повечето хора все още е снизходително и дори присмивно. Всеки казва - аз не мога. Най-лесно е да не можеш. Аз лично съм пълен антипод на велосипедист. С моите 115кг. и над 2 метра съм всичко друго, но не и аеродинамичен върху колелото, в пълен дисонанс с ниските и съсухрени колоездачи. 

Моята теория е, че няма човек, който да не може. Имам приятели, които месец, след като си купиха колело, започнаха да карат по над 100км. за ден. Зъболекарят ми първия път си изкашля дробовете след лежерно каране до Панчарево. Сега минава без проблеми по над 200км. на 41 години.

Всеки може!

И всеки, който е опитал, след това е щастлив, че го е направил.

Спортувайте и се наслаждавайте на хубавите моменти, докато сте млади. Никога не е късно да започнеш нещо хубаво, дори да си на 60. Лошото е че тогава ще си пропуснал повечето от тези хубави моменти.

В крайна сметка, ако не успея да накарам всички да се качат на колело, то поне се надявам да е приятно четенето на историите и достатъчно интересно да се пренесете на тези места, дори само от бюрото.

Един билет за града

11 часа, 210 км., 2100м. денивелация

Толкова вода не е текла от мен, дори и под душа...

Обедно време е, а температурата е 35 градуса. Наклонът е толкова сериозен, че висотомерът на компютърчето отмерва метрите на актуалната надморска височина по-бързо от секундарник.

Преди 20 минути тръгнах от Белово в просека между Рила и Родопи в посока Юндола. Намирам се на 300м. над нулата, а в следващите 30км. трябва да стигна до 1400м. н.в. Ако успея, след това ще се пускам с пълна скорост надолу. Оттам до Града е лесно. Планирал съм си между 3-5 часа катерене, според ситуацията, а нямам представа дали ще успея изобщо, тъй като сутринта потеглих от София доста недоспал и крайно уморен след две седмици непрекъсната работа. Но толкова много ми се караше, че удоволствието от досега с природата компенсираше всичко останало. 

До Вакарел се бях изкатерил неусетно. Оттам се насочих към Ихтиман. Тази отсечка е непроходима за превозни средства, произведени извън СССР. Има някакви идеи да се реконструира, но през последната година минавах няколко пъти по стария път към Пловдив и изрязаните участъци от асфалта са останаха незапълнени.

В края и, както винаги имаше мъгла, толкова гъста, че очилата ти се изпотяват за секунди и видимостта драстично намалява.

Името на града идва именно заради нея, както ми разказаха местните, докато закусвах в центъра. Едно време, докато настъпвали на север, турските паши, преминавайки през котловината, скрита между няколко хълма и в съседство с езерцето - все благоприятни фактори за образуването на непрогледни мъгли, възкликвали "Их, аман!". 

Винаги когато мина рано сутрин оттам, гледката е доста призрачна, а вместо бели духчета наоколо е пълно с черни ромчета, които не ме карат да се чувствам по-спокойно. Усещането е доста неприятно. Особено като знам, че предния ден са се сбили 300 "братя" и са пристигнали допълнителни патрулни коли от столицата и съседните населени места, за да въдворят ред.

Единственото ми успокоение, докато минавам покрай някоя препълнена каруца е, че тези в нея не знаят колко ми струва колелото. Иначе със сигурност ще чакам на автостоп по боксерки. 

Веднага след като се започне изкачването към крепостта Траянови врата, слънцето отново се появява  Дърветата се сгъстяват и пак съм сред гора, чист въздух и песента на птичетата. А освен това знам, че има още малко изкачване до нея и след това ме чака стремглаво спускане чак до Костенец.

Всичките проходи до Белово са живописни и ме карат да се радвам на това, че потеглих за пореден път по този маршрут. Движението е спокойно, реката до пътя бучи и линията за влаковете се прехвърля ту от едната, ту от другата страна.  
 

Дори най-бързата кола не може да ти достави това удоволствие - звуците на природата, докато съм яхнал колелото. И удовлетворението от това само със собствените си сили да успея да достигна до следващата цел в маршрута ми.

Така след около стотина километра се оказах там, откъдето започнах разказа си - на изкачването към Юндола. Дебитът на всяка пора от тялото ми не достигаше, за да изхвърли токсините от него в течен вид. Изпих няколко литра вода, за да подпомогна този процес.

 
Множеството чешми по пътя, както навсякъде из Родопите са правени точно за такива несретници като мен. А целта им - благодарността към техните създатели беше постигната безапелационно!

Настигнах няколко автомобила, които бяха прегряли. Велосипедът е голяма машина. Те останаха, а той продължи. Независимо от температурата.

Малко преди върха вече започваха сергиите, на които местните продават пресни горски плодове, сладка, сиропи, а когато е сезон и тонове с червени и черни невъобразимо вкусни боровинки. На високото вече беше достатъчно хладно, за да се навлека с термо блуза, след като си купих някои сладка.

След не особено разнообразен обяд в ресторантчето на центъра, което предлага предимно скара и почти нищо друго, потеглих към последната част от маршрута. Още малко изкачване и после чудесно дълго спускане през Якоруда, а след това и в близост до Белица, където живеят Бриджит Бардо и нейните мечки. :)

Именно там пътят се разделя в посока Разлог, Банско и Баня. Аз поемам към Елешница. Оттам е малко по-кратко - остават 45км. до единствения Град в България. Изминавам ги за малко повече от час по красивото назъбено дефиле на река Места 
 
Селата в подножието на западните Родопи са били толкова откъснати от света, че много от жителите им в миналото никога не са напускали пределите им. Друга голяма част от населението им изобщо не са припарвали до столицата. Пътуването до най-близкият град е било цяло приключение. Там се е ходело само в крайни случаи. Като нещата не са се променили особено дори с навлизането на автомобилите и обществения транспорт, тъй като хората са си свикнали така, а и не са имали и самочувствие и самоувереност.

 
След време, да отидеш до ГРАДА си е било събитие. Така е останало и до ден-днешен. И се е прехвърляло от поколение на поколение. Дотолкова, че и в XXI век се стига до куриозните ситуации някой местен да застане пред касата на автогара Овча Купел и да си поръча един билет за Града. Служителите вече са свикнали и знаят, че направлението е Гоце Делчев. 

Не мисля, че е нужно да казвам колко красиви и самобитни селца има в района... Огняново със своите басейни и минерална вода, старите къщи в Лещен, Ковачевица, Делчево, Долен и други., комплекс Омая, както и всичките живописни селца с жителите си и красивата природа, която ги заобикаля.

Едно такова място посетих за пръв път на връщане към София.

Република Рибново. То е институция също като Ватиканът!

Там Господ е само един - и това е Аллах, а Ахмед Башев е неговият пратеник.

Модата не подлежи на чужди влияния и кумири, защото тя там е създадена. И имена като Версаче и Ив Сен Лоран могат само да се учат.

Това в кръга на шегата. Макар от околните села, когато си облечен кичозно или в неподходящи цветове да се използва лафA

 "Облякъл си се като рибновец".

Хората са доста дружелюбни и не са изобщо толкова враждебно настроени, колкото някои журналисти се опитват да ги изкарат.

Аз лично не знаех дали ще имам възможността да ги снимам, заради мнението, което е вменено от медиите, че е забранено.

Нормално е когато отидеш някъде с цели извън добрия тон, да ти отвърнат със същото отношение.

Макар да не успях да остана до вечерта, когато са истинските празненства и цялото население е на улицата, и се забавлява, успях да усетя от духа на празника и да се потопя в един пъстър свят, непознат за повечето хора 

Да си в Рибново по време на Байрам си е интересно изживяване при всички положения.

Особено когато е комбинирано с всички останали китни места наоколо, гарнирано с красиви гледки и подправено с положителни емоции в компанията на приятни хора.