Любител-колоездач измина 530км за 24 часа

Преди дни Людмил Дончев премина трасето София - Айтос - Варна с дължина 530км за точно 24 часа абсолютно сам. Сигурно си мислите, че той е професионалист с ултра лек шосеен велосипед. Нищо такова. Лъки, както го наричат е музикант и фотограф по професия, и кара единствено за удоволствие. А колелото, с което стигна дотам е съвсем обикновен планински байк - българско производство с 26" гуми. Избрал е маршрута преди около месец, за да си достави забавление и да докаже на себе си, че човешките граници са безкрайни, макар да не е имал много време за подготовка покрай служебните си ангажименти. Многоцветните кодове за високи температури не са спрели устремя му в най-горещите дни да потегли и да премине всичките километри за рекордно време. Сам признава, че последните 80км. са били най-тежките. И то не толкова заради умората, колкото заради изпепеляващото слънце и влагата. Което обаче не е било достатъчно да сломи духът му. Надяваме се да продължава да бъде все толкова неуморен и да вдъхновява останалите колоездачи за повече каране и увереност в своите възможности. Както и да не спират да мечтаят. Защото мечтите се сбъдват.

https://www.strava.com/activities/355

Да му е честита и новата и дългоочаквана придобивка, с която ще върлува вече! :)

Куц кон на колело

Отворих си очите с голяма мъка. Гадеше ми се и се чувствах много зле. Няколко пъти съм бил на косъм от смъртта, но за пръв път имах чувството, че ще умра. Сега вече знам кога човек напуска този свят - когато няма повече сили да се бори за живота си.

От моите беше останало малко. Макар да бяха повече от предишната вечер. Трябваше да си стегна багажа и да потегля с колата към Сливен. Премерих си температурата - 38,4. Вдигнах се от леглото и едвам се държах на краката си, а трябваше да реша дали да правя всичко това или просто да се върна обратно в завивките и да си почивам.

Но няма шанс да се откажа. Просто ще се замъкна там и ще реша дали да се прибера на следващия ден, в зависимост от състоянието ми или да започна това, за което съм отишъл. В полу-транс си събирам багажа.

Утре сутрин започва бревет SVS 1200. Най-тежкия в цял свят от тази дистанция, с обща положителна денивелация - 14460м. Записал съм се и го чакам с нетърпение от миналата година. Бях си казал, че трябва да съм в топ форма.за него. Платил съм си тансата и нощувките. Всичко е готово, само не и аз. Призовавам всички божества да се поосвестя в идните 24 часа, за да стартирам.

Всичко започна преди седмица, когато ме тръшна отвратителен вирус. Да боледувам е някаква невероятна рядкост, но установих, че в последните месеци изгарям много повече калории за 3-4 дни, докато карам колело, отколкото си набавя възрастен човек за месец. Отгоре на всичкото се ограничавах с яденето. Всичко това явно е деактивирало защитните фунции на организма ми.
Пих какво ли не, за да оздравея и няколко дни пазих диета, която включваше само сухари и сирене. Преди два дни я спрях, направих 220км до Вършец, за да видя Сами и да поиграем футбол, че беше умрял от скука на село. За това колко много му липсвахме да не говорим. Станах много рано и на отиване минах през Петрохан. Дори в подножието му беше непривично студено като за 1 Юли. Температурата беше около 10 градуса. Докато го спусках към Берковица, зъбите ми щяха да се счупят от тракане. Премръзнах тотално. За прибиране избрах да мина през с. Миланово и по дефилето на Искър. Не само че не се появи слънце, а и заваля.

Нямаше как да откажа на детето, но всичко това се върна като бумеранг на следващия ден, когато ме тръшна и втори - много по-силен вирус, заради който бях в това състояние. Той изцеди силите ми до краен предел.

Стигнахме в Сливен с Калин, Зоуи и Боко, който караше колата ми, докато аз дремех или просто си мълчах. Подготвихме колелата, когато установих, че съм си забравил шпайковете. Толкова бях зле сутринта, че изобщо не се бях сетил за тях. А да карам без тях беше немислимо. Това вече наклони везните към отказване. Бях карал вече веднъж от София до Козлодуй с маратонки върху SPD педали и задните части ме боляха зверски после, понеже цялата тежест падаше там от липсата на сцепление с обувките.

Обадих се на жена ми да изпрати шпайковете по куриер до Варна. Имаше 20 минути на разположение, преди да затворят офиса в петък вечер. Ако не успееше, просто трябваше да се откажа. През това време аз звънях по телефона, за да се разбера при кого точно да ги изпрати. Техните офиси щяха да затворят, преди да стигнем града, във вила Мария, където ни е регламентирана контролата и обядът никой не ми вдигаше, а адресът им го нямаше никъде в нета. Знаех само, че се намира до спирка Траката. Първия човек, за който се сетих беше Стефан - Фиксито, който обича колоезденето. Той се съгласи моментално да му ги пратя. Жена ми беше стигнала буквално, докато куриерската кола е потегляла от офиса и доста дълго ги е увещавала да приемат пратката, въпреки че нямали право. След многобройни разговори шпайковете ми пътуваха. От мен се искаше да стигна до Варна и да ги получа. А след това да ги използвам рационално, за да изкарам бревета. Това ме вдъхновяваше допълнително да не се отказвам. Трябваше да оправдая и техните усилия.

Събрахме се всички участници да вечеряме. Аз все още не можех да ям особено и не се възползвах от менюто на ресторанта. В един момент ми стана толкова зле, че се оттеглих преждевременно и си легнах още в 21ч. Отново бях вдигнал температура, но около час не успях да заспя, понеже в ресторанта на хотела си бяха направили банкет от местната полиция и живата музика се вихреше на макс. Около 1:30 се събудих от превъзбудената и почерпена компания, която пееше народни песни. Това продължи още известно време, докато аз се опитвах да заглуша звуците и да заспя отново, размишляващ върху това дали само в България може да се случи подобно съчетание на купон и почиващи хора. Собствениците надали ги интересуваха моите мисли в малките часове на денонощието, нито това, че не се наложи да ползвам алармата на телефона. Изчаках буден до 4:00 и започнах да се обличам. Час по-късно всички рандоньори се бяхме събрали през общината и стартът беше даден. 

Макар да бях решил да пазя силите си и да карам на опашката, заедно с бай Пламен - Легендата, се оказа, че темпото на повечето колоездачи отговаря на моето и карахме в група след тази на най-бързите. Изключително бързо и приятно стигнахме до Варна, която обаче ни посрещна с пороен дъжд. След приятен обяд във вила Мария потеглихме към Исперих. Тъкмо смених мокрите маратонки със сухите шпайкове, а дрехите поизсъхнахнаха и на същото място в покрайнините на града върху нас се изсипа отново дъжд. Това се повтори още няколко пъти и вече не беше толкова приятно. Особено с наближаването на вечерта. 50 километра преди Исперих стана доста хладно, а пътната настилка имаше повече дупки, отколкото асфалт. Имах чувството, че ако някой ни гледа отгоре ще реши, че сме пияни. Заобикаляхме рововете в пътя с риск да изпотрошим колелата си. 

Някак стигнахме до крайната точка за деня, но в самия град ни очакваха улици с пълна липса на асфалт. Преди да стигнем туристическата спалня, в която трябваше да спим, каплите и веригите ни бяха дотолкова пълни с кал, че трябваше да носим колелата си. Вместо почивка започна едно дълго чистене на рамки, вериги, смазване, освобождаване на колодките от мизерията... Нощта беше тежка. Надявах се да си почина добре след 350-те километра от първия ден, но условията в спалнята бяха плачевни. В банята нямаше дори сапун, да не говорим за кърпи. Леглата бяха с 20см по-къси от мен и достатъчно широки, за да се събера легнал настрани. Бяха на разстояние от стената, иначе можех поне да се облегна на нея. Цяла нощ се събуждах при опитите ми да се обърна на другата страна, без да падна от леглото. Към 3:00 навън заваля. Малко след това чух, че започва да вали през тава и в стаята ми. А капки падаха точно до главата ми. Сценарият от предната вечер се повтори. Трябваше да стоя буден, докато Боко и Калин се събудят.

Вторият ден започна тегаво. Умората се беше впила във всяко мускулче, че дори и в костите. Макар и да беше спряло да вали, всичко беше мокро. Трябваше на обяд да стигнем в Арбанаси, а дотам се редуваха баири и хълмове. Недохранването и катеренията ме убиваха. След час каране започна да ми става много зле. Стисках зъби и продължавах, но ставаше все по-зле. Всеки метър беше мъка. Реших, че ще покарам още малко и ако нещата не се оправят, просто ще се откажа. Ще звънна да ме приберат или просто ще хвана влака. Бяхме близо до Разград и щях да стигна някак дотам. Дори не знаех дали железниците минават през този лудогорски град. Не исках да разсъждавам за това. По-трудното ми беше как да го кажа на приятели ми от Велоразходка. Скоро и това спря да ме интересува, чувствах се отвратително. Накрая им казах - пичове, продължавайте. Попитаха в какъв смисъл им го казвам това. Отговорих, че се отказвам, да не се съобразяват с мен. Обърнаха се и само отсякоха - "Никакви такива, забрави!".

Това ми повлия едновременно като плесница и допинг. Забравих за несгодите си. Това че не казаха просто - ОК и да ме зарежат, а категорично ме отрязаха без да се замислят ми беше достатъчно. Това е хубаво на бреветите. Винаги ще има кой да те подкрепи в тежък момент. В последствие разбрах, че не само на мен ми е тежко. За всички ни беше трудно. Влагата се замени със силно слънце и жега. В един момент бяхме доста по-добре, като изключим бруталното изкачване към Арбанаси. Няколко километра с 12 градуса баир в над 30-градусова жега. При всички положения там горе беше изключително приятно. За пръв път го посещавах. А и презаредихме батериите много добре в една от местните кръчми. Там пих и уникално вкусна вода, директно от чешмата. Всеки трябва да я пробва. По-добра от минералните води по магазините. 

Ставаше все по-топло, но неусетно стигнахме до Троян. Всеки хълм превземахме с търпение, тъй като немалката денивелация, която се беше натрупала до момента не беше нищо в сранение с това, което ни очакваше - трябваше да изкатерим най-големия проход на Балканите - Беклемето, след което да се спуснем до Кърнаре и оттам да се изкачим до Копривщица, където да приключи втория ден и да нощуваме. Изкачването до Беклемето беше много приятно. Догоре си приказвахме с Калин и стигнахме горе малко след залез слънце. Нямахме търпение да се докопаме до чешмичката преди върха, понеже бяхме изчерпали всички запаси с вода. Спускането беше екстремно. Моя фар беше дал на късо предния ден от дъжда и ми оставаше само да карам зад Калин и да разчитам на светлината от неговото колело. Беше вече доста тъмно, а дупките от тази от тази страна бяха навсякъде. И макар накрая да се размазах един огромен ров, при което каплата стана на осморка, а гумата спадна за части от секундата, през цялото време се наслаждавах на заобикалящата ни природа. Рояци от светулки препускаха около нас и се въртяха пленени около премигащите ни стопчета. Никога не бях виждал толкова много мигащи животинки. Бяха стотици. А наоколо хорове щурци пееха своята песен. Съчетанието от музика и светлина на животинският свят беше опияняваща. Все едно бяхме в някаква приказка. Често ме питат - защо го правиш, не е ли изтощително да въртиш педалите толкова много? Дори само за тези моменти си заслужава. А те са само част от цялата картина на впечатляващи моменти по време на каранията.

Около 2:00ч. се добрахме до Копривщица. Вечерята ни чакаше в стаите на хотела. Все още не можех да ям много, но опустоших цялата шопска салата. Най-после лягах в удобно легло на хубаво място, предлагащо много удобства. Имахме лек спор дали да станем или да сме тръгнали в 6:00. Калин предпочиташе да поспи повече, както и аз. Реших да не си слагам аларма и просто да оставя на организмът си да реши кога. Докато се оправя и легна се оказа, че остават по-малко от 3 часа сън дотогава. Потънах във завивките и отнесох плувката на секундата.

 

Събудих се. Дълго не можех да установя къде се намирам. Слънцето беше изгряло, А колегата от другото легло липсваше. Спал съм толкова дълбоко, че не съм го чул. Погледнах часовника - 5:55. Чувствах се изключително бодър за пръв път от няколко дни. За закуска бяха оставени сандвичи и кисело мляко. Те ме зарадваха още повече. Навън видях, че Боко тъкмо потегляше, а Калин като мен тъкмо се събуждаше. Закусихме и потеглихме. Аз вече бях свеж като репичка и нямах търпение да стигна до любимите ми Родопи. Още много рано слънцето започна да напича с пълна сила. Минахме през Стрелча, Панагюрище и Оборище. Бяхме обградени от планини, минавахме по безлюдни пътища през скътани селца. Идеше ми да се хвърля в сините води на красивия язовир Тополница до Мухово. Малко неочаквано ни дойде изкачването след него в посока Ихтиман. Слънцето се опитваше да ни изпари, а катеренето ме караше да мисля, че ще си качим до него. Просто не свършваше. Накрая все пак дойде спускането и стигнахме до кръстовището, на което можеш да се качиш на магистралата или да продължиш по добре познатия ми стар път за Пловдив през с. Мирово. Контролата ни беше в Долна баня и времето, което оставаше, за да стигнем дотам изтичаше. Като цяло на този бревет контролите са с изключително скъсено време и непрекъснато се надпреварвахме с времето, за да не изпуснем някоя. Ако това се беше случило, можехме просто да си тръгнем. Бреветът свършваше за нас. Или поне нямаше да ни го зачетат. Стигнах до Долна баня, но се оказа, че мястото, на което трябва да стигнем е на около 5-10км след нея. В баните на Долна баня. И разбира се с катерене. 

 

Стигнахме 5 минути преди да затвори. Обядвахме, мързелувахме, отмаряхме и чакахме температурите малко да паднат. Потеглихме към Белово, нагоре към Велинград през Варвара, после още по-нагоре към Цигов чарк и след това навлезохме в същинските Родопи, все по-нависоко. Не знам защо - на това място забравям за умора. Планината ме зарежда и ми дава сили. Тучните поляни покрай язовири Беглика и Широка поляна, заобиколени от борове - свежи и зелени са моят опиат. Самият факт, че съм там беше достатъчен, за да забравя изминатите километри. Малко неща ме карат да се чувствам толкова добре. Преди да започне спускането към Доспат падна нощта. Продължихме в мрак и за съжаление не можех да се наслаждавам на останалите прекрасни гледки. Стигнахме до Триград през неповторимото ждрело около 1:00ч. и попаднахме на Зоуи в хижата. Всички други, стигнали преди нас спяха доволно. Пошегувах се с нея да не би да потегля вече за Сливен, а тя каза - "Да не съм луда?". Докато домакините ни гостиха с родопски вкусотии я видях как си слага каската и се качва на колелото. Оказа се, че е пристигнала преди да се стъмни, вечеряла е, спала 3 часа и не на шега потегля сама по непознатите и пътища към крайната точка от бревета. Още се чудя дали искаше да ни покаже, че една жена е способна на повече от мъжете, дори когато става въпрос за физическа сила или просто бързаше да стигне навреме, понеже след денонощие имаше полет от София до Лондон. При всички положения е нечовек! :)

Нашият 4-ти и последен ден от бревета започна след стандартните вече 3 часа сън. За съжаление можехме да се насладим на прохладата в планината само рано сутринта, когато не ни беше нужна. Очакваше се този ден температурите да достигнат 40 градуса, а точно на обяд трябваше да сме вече долу в полето и да се борим с жегата.

Минахме покрай Девин, Широка лъка и след като се качихме до Пампорово започна едно безкрайно и много приятно спускане. За пореден път през последните дни достигах скорост от 90км/ч. Натиснах спирачка чак доста след Чепеларе. Големите завои в района не се усещат толкова с колело. Особено когато почти няма движение. Просто караш направо.

Както на повечето дълги бревети последния ден беше изключително лек. Много повече, отколкото очаквах. Карахме доста бързо по равното и жегата не се усещаше, поради липсата на повече изкачвания. Като на парад минахме през Асеновград, Чирпан, Стара Загора, Нова Загора и благополучно достигнахме крайната точка - Сливен.

2 момчета, записали се в червената група завършиха под 80 часа, Зоуи - за 81, аз и повечето участници - за около 87. Единствено бай Пламен се беше отказал, за което ужасно много ме беше яд. До Долна баня никой не беше успял да го стигне, но недостигът на сън му беше изиграл много лоша шега. Все пак е на 60 години. Геройство е дори това, което направи. Камен Паскалев беше лепнал вирус също като мен, но по средата на бревета и за малко също не се беше отказал. За щастие продължи и известно време карахме заедно.

Всички бяха ужасно щастливи и празнувахме с приповдигнато настроение, благодарение и на хората, които ни посрещнаха. 

Щом куц и болен кон като мен успя да изкара този бревет, смятам че всеки е способен да го направи при повече желание. Както казвам всеки път - всичко е в главата, не толкова в краката.

СЪВЕТИ КЪМ КОЛОЕЗДАЧИТЕ

Колоездачът е особена порода животно.
Той по закон е пълноправен участник в движението, но никога няма място за него на пътното платно. А когато се качи на тротоара, е хулен от пешеходците, че това не е място за каране.
С една дума - няма угодия.
След много години, прекарани върху тази неудобна седалка ще си позволя да дам няколко съвета, като не задължавам никого да ги спазва. Просто съм забелязал, че има някои неправилни схващания по отношение наизползването на велосипед.

1. Каране срещу движението
Няма по-грешно схващане за безопасно колоездене!!!  "Когато виждам колите срещу мен, мога да реагирам". Не, не можеш! По-опасно от това, независимо дали в града или извън него няма. Когато се движиш по посока на движението, даваш възможност на шофьорите по-добре да преценят скоростта ти и да реагират във всяка ситуация. Когато караш в насрещното, се движите едновременно един срещу друг, това логично е по-трудно.
Когато шофираш и завиваш надясно в кръстовище, винаги гледаш наляво. Дали би забелязал колоездача ти отдясно, движещ се в насрещното (твоето платно) 
В правилникът за движение по пътищата конкретно е уточенено, че движението на велосипедист трябва "да използват за движение разположения отдясно по посоката на движението им пътен банкет, ако той е годен за това и ако това не пречи на другите участници в движението".
Погрешното схващане за колоездене по всяка вероятност идва от друга точка в закона, която се отнася до пешеходците, но не и колоездачите (все пак скорост от 5км/ч не е същата като 20-30км/ч).  "Пешеходците могат да се движат по платното за движение, противоположно на посоката на движението на пътните превозни средства, по възможност най-близо до лявата му граница:"

2. Друга голяма грешка е да заключвате колелото си - дали някъде на стойка (при метрото, в центъра, до някой магазин...). Има цели групи от вело-крадци, които буквално за секунди могат да задигнат колелото ви. На мен лично са ми крали две и вече не оставям без надзор.

Същото се отнася и до това да ги оставяте във входа си, в мазето и където, и да било. Независимо дали денонощно пред входа стоят баби реститутки, които броят преминаващите и питат всеки "А ти при кого отиваш?".

3. Не важно, а абсолютно задължително е позването на светлини! В последно време все по-често се натъкваме на колоездачи-призраци през летните вечери. Ако не ви е мил животът или ви е прекалено скъпо да си купите едно стопче поне, то поне помислете за шофьорите, които ще лежат в затвора, заради вас. Наистина е несериозно да сте облечени в черно вечер, да нямате дори най-малката светлинка по колелото си и да се движите по пътищата. Оборудвайте колелото си поне със стопче, а в най-добрия случай и фарче. Продават се дори в супермаркетите. И започват от 5лв. Качествено стопче можете да намерите за 30лв. Дори да не ви се налага да ги ползвате, сложете го на колелото си. Винаги може да замръкнете някъде с приятели без светлоотразителна жилетка. Нека поне нещо известява за вашето движение на останалите участници в пътното движение.

4. Носенето на каска - много от нас са се присмивали на тази приумица и сме карали дълги години без каска. За някои това изглежда или прекалено детско, или твърде професионално.

Но не е така.

Най-важното - може да спаси живота ви. Карането дори за кратко - на километър-два може да се окаже съдбоносно. А дори да карате изключително внимателно, не сте застраховани от някой инцидент, създаден от друг участник в движението или просто пешеходец.

Каската има също други много важни преимущества - предпазва ви от слънцето, чрез своите отвори и така предотвратява възможността за слънчев или топлинен удар. Същевременно през лятото охлажда главата така, както никоя шапка не би го сторила.

5. Облеклото помага много. Колоездачните фанелки (джърсита) са произведени, за да абсорбират потта, а не да я задържат както памучените дрехи. Същевременно поддържат температурата на тялото ви в нормални граници. Произвеждат се във всякакви разцветки, така че биха се харесали на всеки вкус, а има и такива в сигнални цветове, благодарение на които няма да се наложи да ползвате допълнителни жилетки.

Клиновете колкото и нелепо да изглеждат на средностатистическия човек са абсолютно задължителни при по-дълги карания. Подложките (памперса), който имат предотвратява протъркването на седалищните части и помага против болки и изтръпвания. Ако не искате да ви виждат облечени като гимнастичка, винаги можете да сложите къси гащи върху него.

6. Храненето е един от най-важните фактори в колоезденето.

Ако сте решили да карате малко повече - извън парковете и града, и искате да се насладите на гледките извън града или на по-дълги дистанции, задължително трябва да наблегнете на подбора на храна и течности, за да стигнете по-далече.

Винаги носете в себе си нещо подкрепящо, с което можете да се заситите по всяко време. Най-добра работа за това вършат зърнените блокчета, които се продават във всеки колоездачен магазин или просто плодове - банани, ябълки, червено цвекло.

При по-дълги карания ценните за тялото електролити, които се изхвърлят заедно с потта трябва да се набавят по някакъв начин обратно. За тази цел е хубаво в бутилката с вода да се поставят енергийни таблетки. Те не са опасни и не могат да ви навредят по никакъв начин. Точно обратното - помагат за правилната обмяна на веществата. Не се страхувайте, че това са анаболни вещества, които пият културистите.

За по-голяма издръжливост наблягайте на въглехидратните храни. Те се разграждат по-бавно и ви гарантират по-голяма издръжливост при по-продължително въртене на педалите. Най-добри в случая са спагетите.

Това са няколко кратки съвета, които да ви помогнат да се насладите на колоезденето и да оцелеете в джунглата, наречена български пътища. В крайна сметка най-важното е да се чувствате добре на велосипеда си. И не забравяйте да споделите красивите гледки с любимите хора. В компанията на близки хора километрите летят незабелязано.