Из Токио на колело

Откъдето и да го погледнеш, Токио е най-големият град в света. Броят на жителите му, заедно с предградията, е около 35 милиона. При „мегаполис“ като София – около 20 пъти по-малък, с всичките задръствания е малко стряскащо да отидеш в столицата на Япония. Представяш си един огромен хаос, задръствания и мръсен въздух. Чудех се дали да си купя маски за лице като потеглих натам и да се слея с половината японци, които носят подобни, когато излизат навън.

Всъщност Япония не е в Азия. Териториално може би, но по всеки друг признак тази държава не принадлежи на Азия.

Улици и пешеходни пътеки на няколко нива, които те карат да се чудиш дали си под земята или над нея, докато не изгубиш съвсем представа. Стъписването от сложната система на метрото и безкрайните тълпи от хора бързо се измества от стриктната подредба на всеки един детайл в тази държава от бъдещето.

Велоалеи има почти колкото в София. Лично аз не видях, освен по парковете и по някои тротоари. Но за Япония това е разбираемо. Всеки квадратен сантиметър от територията ѝ струва цяло състояние. И въпреки това пречки за колоездачите няма. Можеш да караш по тротоара или улицата, без да бъдеш хулен или някой да ти се сърди за това. В час пик можеш да видиш типичните за Япония градски велосипеди, окичени с две кошчета за малки деца отпред и отзад, докато майка им ги връща от училище или детска градина дори в дъжда. Освен многото градски карачи за щастие успях да видя и доста сериозни колоездачи със скъпи шосейки. Предполагам, че на тях не им е никак лесно да си направят тренировка като нас в България, понеже трябва да минат почти 100 километра, за да излязат от Токио. По улиците могат да се срещнат и полицаи на колела. Във всеки квартал има малки будки (нещо като квартални), откъдето потеглят патрули от по двама полицаи на велосипеди. За съжаление не ми позволиха да ги снимам, понеже е забранено както в повечето държави. Но снимах други в гръб. Опитах се да поговоря с някои колоездачи по светофарите, но както повечето японци, те почти или изобщо не говореха английски.

Токио е един прекрасен град за колоездене – изключително равнинен, без много хълмове, с много дисциплинирани и толерантни шофьори, а слуховете за задръствания и мръсен въздух, които бях чувал, са абсолютен мит. Задръстване така и не видях из цяло Токио. В натоварен час няма шанс да те хване втори път червен светофар. Улиците са толкова чисти, че можеш да ходиш по бели чорапи без по тях след това да има следи от употреба. Всички автомобили са чисти като след мивка, почти няма дизелови и поради тези причини въздухът е в пъти по-чист от българския. Затова и навсякъде можеш да видиш велосипеди. Те са основен тип транспорт, след метрото. До някои жилищни сгради има спретнато изградени паркинги за колела, които постоянно са пълни. Най-често срещани са ужасно грозните местни градски велосипеди. Освен тях е пълно с други изключително интересни миксове от различен вид колела. Например планинско колело с извито шосейно кормило, че дори и тип Балканче, преправено с рога. Разнообразието е пълно. И всеки велосипед си има регистрационен номер.

За мен беше предизвикателство и имах голямо желание да обиколя най-посещаваните забележителности из Токио с велосипед. В интерес на истината най-голямо затруднение ми създаде намирането на място за отдаване на велосипеди под наем. В интернет открих по-малко от десет такива в целия град. Има и верига от 3 пункта за отдаване на градски велосипеди под наем, но те не бяха моята цел. Второто най-трудно нещо беше да открия колело за човек, висок над 2 метра, а не е тежко и малко по размер градско. Вече бях взел под наем едно такова 20-килограмово от хотела, в който бяхме отседнали в планинския курорт Хаконе и буквално си ритах коленете в брадичката дори при максимално вдигнато колче на седалката. Така че не исках да си го причинявам отново. След отказа на най-близкия хотел с услугата rent-a-bike да ми отдадат под наем, понеже не съм техен гост, бях готов на всичко. Сдобих се с мъничко по размер сингъл спийд колело, върху което се чувствах като на BMX. Но пък беше слънчево и топло, а безбройните забележителности очакваха да бъдат посетени.

Леко объркващо е да караш вляво. За пръв път карах колело при обратно движение, но бързо се свиква, с изключение само на по-сложните кръстовища с разделени ленти и включващи по няколко потока, които не са рядко срещани из Токио. Повечето главни пътища са с поне 3 ленти на движение и удобно приспособени места за паркиране, и спиране на автомобили, така че карането на колело е голямо удоволствие. От страхотното Pillar Cafe ми дадоха заедно с колелото и катинарче. Не бях ползвал такова от 15 години. Съветват те да не оставяш колелото си без надзор или ако се налага да влизаш в някое сграда, да го връзваш. Това в България не помага по никакъв начин, но там е абсолютна гаранция, че никой няма да го пипне, макар че виждах на много места по улиците просто оставени колела, без да са вързани. Вероятността да ти откраднат колело в Япония е почти същата като да не ти откраднат в България. Цената за наем на колело варира около 3000 йени (50лв.) на ден. При връщането ме изненадаха като ме почерпиха с вечеря, което беше страхотен жест.

Токио всъщност се оказа не толкова голям град. Сутринта се разделихме с моите приятели, които потеглиха с метрото към Asakusa – квартал с красиви храмове. Аз през същото време обиколих няколко забележителности и по обяд се оказах до най-високата кула в света – Tokyo Sky Tree, висока 634м , открита през 2012г., с която японците много се гордеят. В същия момент зад мен се появиха приятелите ми, които нямаха намерение изобщо да ходят там. В този смисъл – светът като цяло наистина е много малък.

Почти целият партер около комплекса на кулата, който е огромен, беше зает с паркинг не за автомобили, а за колела. Около станциите на метрото е същото. Да видиш дебел японец е много трудно. Те са постоянно в движение, супер дейни са и избягват да се возят в коли. Освен всичко друго се хранят изключително здравословно и вместо да преяждат се наслаждават на храната. Не че имаш възможност да се натъпчеш, докато се храниш с пръчки. Времето, прекарано в Япония, ми даде ценен урок – да се отнасям с уважение към тялото си и към храната, като я подбирам по най-правилния начин.

На това място можеш да видиш умален вариант на Статуята на свободата или пък на Айфеловата кула (Tokyo Tower). Незабравимо е вечер да се качиш на последния етаж на хотел Park Hyatt Tokyo, където е сниман филма „Изгубени в превода“ или да посетиш бар New York, което е един от незабравимите моменти в живота. Можеш да се почувстваш като поканен на рожден ден на Синатра и да имаш гледка към хоризонта, на който 20-етажна сграда изглежда като бълха. Можеш да видиш традиционна японска сватба в шинтоисткия храм Meiji Shrine, да срещнеш интересни хора в Yoyogi park, да посетиш парка с императорския дворец, но там със сигурност няма да те пуснат с колело. Да срещнеш интересни хора в Yoyogi park. И какво ли още не… Токио в град, в който никога няма да ти стигне времето да видиш всичко.

Точно затова за пореден път се убеждавам, че велосипедът освен едно от най-гениалните изобретения на човечеството, е и най-добрият вид транспорт, където и да се намираме. Миналата година с колелото си обиколих цял Париж в рамките на един ден. Този път имах възможността да пропусна лудницата в токийското метро и да отида по най-бързия начин до местата, които не бях посетил цяла седмица.

Вече знам, че до която и световна дестинация да отида, със сигурност няма да ползвам организираните екскурзии или масовия тип транспорт, а ще стигна с колело всички забележителности и ще ми остане достатъчно време да обиколя малките улички и да се потопя в духа на мястото.

Опитайте и вие!

Безброй причини да отидеш до Шипка с колело

Повечето колоездачи се характеризират с любов към природата, здравословен начин на живот и хранене, приключенски дух и… голям патриотизъм. Но истински. Не от шизофренния, изключващ уважение към другите нации, раси и бленуващ България на три океана, с оттенък на чалга и кебапчета.

Затова и един от най-силните образи, които познавам, съчетаващи чертите на типичен колоездач  – Васил Рачев от града на 100-те войводи, за поредна година организира изкачване на връх Шипка, навръх националния празник на България – 3 Март.

Когато искаш да почетеш героите, сражавали се срещу Османския поробител на това емблематично място в българската история, поне за мен трябва да се доближиш максимално до техните страдания, да се замислиш какво им е струвало посред зима да се катерят по урви в снега и да рискуват живота си за свободата на България. Затова да се качиш с колата си до стълбите на паметника, не ми се струва достатъчно подобаващо.

Поради тази причина инициативата на Васко ми се струва най-близо до това, макар изкачването в компанията на толкова много приятели и съмишленици, с които се чувствате като едно цяло, всъщност е песен за сърцето.

Това се случва вече толкова много години. Независимо от метеорологичните прогнози или каквито и да било други пречки.

И тази година стотици колоездачи се събраха от южна и северна България – съответно от Казанлък и Габрово, за да атакуват върха с трибагрениците на гръб или в сърцето.

Ние от колоездачен клуб VELOCITY решихме да стигнем до мястото направо на ход от София, за да е по-пълна картинката. Разнообразието от участниците беше максимално.

Велосипедите бяха шосейни, планински и ретро. Съотношението на мъже и жени беше почти равно. Възрастта варираше в диапазон от 40 години, като най-младият участник беше Цветан Иванов на 16 години. А освен живеещите в София, дойдоха ентусиасти от Вършец, Дупница и за цвят – англичанката Зоуи.

Походът до язовир Копринка, където пренощувахме, премина изключително бързо в приятната компания. Леко позамръзнали след около час чакане да ни вземат интервю от БНТ2 потеглихме, но скоро след това слънчицето се показа и до Пирдоп летяхме под топлите му лъчи сред приказки и закачки. Пред нас хълмовете над Копривщица бяха покрити с черни облаци. Там ни застигна и дъждът, който нагоре ни охлаждаше, но на спускане се беше превърнал в градушка, която връхлетя най-бързите. Полето около тях беше побеляло като след сняг. Около Кърнаре успяхме да избягаме на облака и минахме усмихнати през много важни градчета, дали на България велики българи – Сопот, Карлово и Калофер. След това отново бяхме обилно поляти от появилият се дъжд. Това ни стимулира да стигнем още по-бързо до крайната точка. Малко мокри дрехи не са причина да не караш колело.

Остатъкът от вечерта изкарахме заедно на брега на язовира в ресторантче, което ни предложи изключително вкусни гозби. Само гузната съвест, че караме собствениците да будуват заради нас, не ни остави да продължим сладки приказки до посред нощ. Никой не си спомняше за дъжда или за каквато и да било трудност. Важното беше, че сме заедно и това, което следва на сутринта. Каква по-голяма причина да потеглиш на пътешествие с колело, заедно с други позитивни хора, стремящи се към същото като теб?

В утрото на празничния ден се сляхме със стотиците други колоездачи, събрали се в Казанлък. Всички, широко усмихнати, ведри и щастливи.

Дори само да се включиш в колоната от колоездачи е достатъчна причина да потеглиш към Шипка. Рядко могат да се видят толкова много велосипедисти накуп в България. И докато повечето автомобили ни изпреварват между Казанлък и град Шипка, то скоро след това ние се носим покрай натрупалите се коли, които са спрели в огромна тапа, която ще ги задържи много дълго там.

Всяка година се повтаря един и същ сценарий. От различни краища на Родината потеглят автомобили с желаещи да се качат на Шипка за празника, но сякаш никой не знае, че проходът е затворен на този ден. Следват нерви, паркирани в подножието автомобили и хиляди пешеходци, катерещи върха часове наред.

Дали това не е най-добрата причина да се качиш с колело? Поне половината от тях го констатират, докато минаваме бързо покрай тях. Качването ни отнема около час, а спускането – около 15 минути. Остава ни предостатъчно време да се насладим на хубавото време, ливадите, обляни в трикольори и на величествения паметник. След раздумки с всички качили се, потегляме към Бузлуджа. Повечето от нас никога не са стъпвали там и ни е интересно да се запознаем с останките от идолите на комунизма. Разстоянието е около 10км. и е доста приятно за каране, а гледката, която ни се открива от върха е спираща дъха. Макар да не питая особени симпатии към точно този тип тоталитарно управление, ми става мъчно да гледам място, попито толкова силно с история да изглежда по този начин. Макар да е заключено и забранено за влизане, има една дупка във вратата, през която успяваме да се вмъкнем, заедно с всички останали, които са стигнали до паметника. Състоянието вътре е още по-плачевно. Половината покрив липсва, част от стълбищата също, а което е останало здраво бива отнасяно от времето, дъжда и посетителите къртещи части от стените за спомен. Не е нужно да се възхищаваме на символите на комунизма, но можем да ги оставим поне за посещение на чужденците. Зоуи още предния ден, когато зърна хълмовете 20 километра преди Казанлък, започна да вика – Бузлуджа, Бузлуджа!!! Оказа се, че това е било първото нещо, което са я посъветвали да посети, когато е дошла в България. Както и много други чужденци. За нея беше изключително интересно да види тази постройка, това място.

В последните месеци усещам, че колкото повече се опитват да променят историята ни, толкова по-силно се засилва родолюбието, за сметка на обикновените битовизми, които запълват вниманието ни в последните години. Това се усети и на този 3 Март. Желаещите да почетат празника бяха повече от друг път. Но защо вкарваме отново всички в битовизмите, в разочарование, махленство? Защо отнемаме празника на народа?

Миналата година се засякох с мои колеги в гр. Шипка, които бяха тръгнали с колата си. Бяха чакали повече от час, за да минат половин километър, после продължили пеша. Докато стигнат върха, ние вече бяхме го изкачили, спуснали, обядвали и потеглили за София. Бях си вкъщи, когато те си стигнали до колата.

Тази година те не дойдоха на Шипка.

Толкова е лесно, стига някой да си помръдне мозъка малко. Господа управници, толкова ли е трудно да организирате 20 автобуса, затворете изцяло движението и извозвайте нагоре и надолу през 5 минути желаещите да посетят паметника. Не да карате родители с малки деца да ходят пеша часове, докато децата пищят на гърбовете им. Ще осигурите оборот на превозвачите, ред сред посетителите, намаление на вредните емисии и много, много по-добра организация. И най-вече няма да хвърчат линейки за блъснати хора, както се случи тази година. Но предполагам, че има достатъчно извинения това да не се реализира. Защото само истински патриот би го направил. Но зависи дали това влиза в целите на местната власт.

Точно патриотизмът е нашата основна причина да се качим на Шипка. Освен него, точно това – да си спестим главоболия и дълги часове в задръствания. Вместо това се наслаждаваме на природата с пълни дробове.

Да спестиш пари от гориво като едновременно се грижиш за здравето си не е по-малка причина да се качиш на колелото. Също както да срещнеш отново много стари приятели, с които да споделиш емоцията. Или да се запознаеш с нови.

Мога да изброявам още и още причини. Но знам, че празникът не би бил същия дори на стотна, ако си запаля колата. И знам, че догодина пак ще отида на Шипка с колелото. Защото дори времето да не е подходящо, това ще е само една причина да не отида. А остават толкова много, за да го направя пак.

п.с. Другите причини са Боко, Калин, Здравко, Васко, Зоуи, Петя, Първан, Цецо, Треки, сем. Стоянови, Ивето, Теодор, Силвестър, Тошко, Ачо, Ирена, Лазар, Ники, Веско, Балабана, Стаси, Минко, Тино…. и безброй други…