Из Токио на колело

Откъдето и да го погледнеш, Токио е най-големият град в света. Броят на жителите му, заедно с предградията, е около 35 милиона. При „мегаполис“ като София – около 20 пъти по-малък, с всичките задръствания е малко стряскащо да отидеш в столицата на Япония. Представяш си един огромен хаос, задръствания и мръсен въздух. Чудех се дали да си купя маски за лице като потеглих натам и да се слея с половината японци, които носят подобни, когато излизат навън.

Всъщност Япония не е в Азия. Териториално може би, но по всеки друг признак тази държава не принадлежи на Азия.

Улици и пешеходни пътеки на няколко нива, които те карат да се чудиш дали си под земята или над нея, докато не изгубиш съвсем представа. Стъписването от сложната система на метрото и безкрайните тълпи от хора бързо се измества от стриктната подредба на всеки един детайл в тази държава от бъдещето.

Велоалеи има почти колкото в София. Лично аз не видях, освен по парковете и по някои тротоари. Но за Япония това е разбираемо. Всеки квадратен сантиметър от територията ѝ струва цяло състояние. И въпреки това пречки за колоездачите няма. Можеш да караш по тротоара или улицата, без да бъдеш хулен или някой да ти се сърди за това. В час пик можеш да видиш типичните за Япония градски велосипеди, окичени с две кошчета за малки деца отпред и отзад, докато майка им ги връща от училище или детска градина дори в дъжда. Освен многото градски карачи за щастие успях да видя и доста сериозни колоездачи със скъпи шосейки. Предполагам, че на тях не им е никак лесно да си направят тренировка като нас в България, понеже трябва да минат почти 100 километра, за да излязат от Токио. По улиците могат да се срещнат и полицаи на колела. Във всеки квартал има малки будки (нещо като квартални), откъдето потеглят патрули от по двама полицаи на велосипеди. За съжаление не ми позволиха да ги снимам, понеже е забранено както в повечето държави. Но снимах други в гръб. Опитах се да поговоря с някои колоездачи по светофарите, но както повечето японци, те почти или изобщо не говореха английски.

Токио е един прекрасен град за колоездене – изключително равнинен, без много хълмове, с много дисциплинирани и толерантни шофьори, а слуховете за задръствания и мръсен въздух, които бях чувал, са абсолютен мит. Задръстване така и не видях из цяло Токио. В натоварен час няма шанс да те хване втори път червен светофар. Улиците са толкова чисти, че можеш да ходиш по бели чорапи без по тях след това да има следи от употреба. Всички автомобили са чисти като след мивка, почти няма дизелови и поради тези причини въздухът е в пъти по-чист от българския. Затова и навсякъде можеш да видиш велосипеди. Те са основен тип транспорт, след метрото. До някои жилищни сгради има спретнато изградени паркинги за колела, които постоянно са пълни. Най-често срещани са ужасно грозните местни градски велосипеди. Освен тях е пълно с други изключително интересни миксове от различен вид колела. Например планинско колело с извито шосейно кормило, че дори и тип Балканче, преправено с рога. Разнообразието е пълно. И всеки велосипед си има регистрационен номер.

За мен беше предизвикателство и имах голямо желание да обиколя най-посещаваните забележителности из Токио с велосипед. В интерес на истината най-голямо затруднение ми създаде намирането на място за отдаване на велосипеди под наем. В интернет открих по-малко от десет такива в целия град. Има и верига от 3 пункта за отдаване на градски велосипеди под наем, но те не бяха моята цел. Второто най-трудно нещо беше да открия колело за човек, висок над 2 метра, а не е тежко и малко по размер градско. Вече бях взел под наем едно такова 20-килограмово от хотела, в който бяхме отседнали в планинския курорт Хаконе и буквално си ритах коленете в брадичката дори при максимално вдигнато колче на седалката. Така че не исках да си го причинявам отново. След отказа на най-близкия хотел с услугата rent-a-bike да ми отдадат под наем, понеже не съм техен гост, бях готов на всичко. Сдобих се с мъничко по размер сингъл спийд колело, върху което се чувствах като на BMX. Но пък беше слънчево и топло, а безбройните забележителности очакваха да бъдат посетени.

Леко объркващо е да караш вляво. За пръв път карах колело при обратно движение, но бързо се свиква, с изключение само на по-сложните кръстовища с разделени ленти и включващи по няколко потока, които не са рядко срещани из Токио. Повечето главни пътища са с поне 3 ленти на движение и удобно приспособени места за паркиране, и спиране на автомобили, така че карането на колело е голямо удоволствие. От страхотното Pillar Cafe ми дадоха заедно с колелото и катинарче. Не бях ползвал такова от 15 години. Съветват те да не оставяш колелото си без надзор или ако се налага да влизаш в някое сграда, да го връзваш. Това в България не помага по никакъв начин, но там е абсолютна гаранция, че никой няма да го пипне, макар че виждах на много места по улиците просто оставени колела, без да са вързани. Вероятността да ти откраднат колело в Япония е почти същата като да не ти откраднат в България. Цената за наем на колело варира около 3000 йени (50лв.) на ден. При връщането ме изненадаха като ме почерпиха с вечеря, което беше страхотен жест.

Токио всъщност се оказа не толкова голям град. Сутринта се разделихме с моите приятели, които потеглиха с метрото към Asakusa – квартал с красиви храмове. Аз през същото време обиколих няколко забележителности и по обяд се оказах до най-високата кула в света – Tokyo Sky Tree, висока 634м , открита през 2012г., с която японците много се гордеят. В същия момент зад мен се появиха приятелите ми, които нямаха намерение изобщо да ходят там. В този смисъл – светът като цяло наистина е много малък.

Почти целият партер около комплекса на кулата, който е огромен, беше зает с паркинг не за автомобили, а за колела. Около станциите на метрото е същото. Да видиш дебел японец е много трудно. Те са постоянно в движение, супер дейни са и избягват да се возят в коли. Освен всичко друго се хранят изключително здравословно и вместо да преяждат се наслаждават на храната. Не че имаш възможност да се натъпчеш, докато се храниш с пръчки. Времето, прекарано в Япония, ми даде ценен урок – да се отнасям с уважение към тялото си и към храната, като я подбирам по най-правилния начин.

На това място можеш да видиш умален вариант на Статуята на свободата или пък на Айфеловата кула (Tokyo Tower). Незабравимо е вечер да се качиш на последния етаж на хотел Park Hyatt Tokyo, където е сниман филма „Изгубени в превода“ или да посетиш бар New York, което е един от незабравимите моменти в живота. Можеш да се почувстваш като поканен на рожден ден на Синатра и да имаш гледка към хоризонта, на който 20-етажна сграда изглежда като бълха. Можеш да видиш традиционна японска сватба в шинтоисткия храм Meiji Shrine, да срещнеш интересни хора в Yoyogi park, да посетиш парка с императорския дворец, но там със сигурност няма да те пуснат с колело. Да срещнеш интересни хора в Yoyogi park. И какво ли още не… Токио в град, в който никога няма да ти стигне времето да видиш всичко.

Точно затова за пореден път се убеждавам, че велосипедът освен едно от най-гениалните изобретения на човечеството, е и най-добрият вид транспорт, където и да се намираме. Миналата година с колелото си обиколих цял Париж в рамките на един ден. Този път имах възможността да пропусна лудницата в токийското метро и да отида по най-бързия начин до местата, които не бях посетил цяла седмица.

Вече знам, че до която и световна дестинация да отида, със сигурност няма да ползвам организираните екскурзии или масовия тип транспорт, а ще стигна с колело всички забележителности и ще ми остане достатъчно време да обиколя малките улички и да се потопя в духа на мястото.

Опитайте и вие!