Равносметка

Три години от края на света. Поне такъв, какъвто сме го познавали, според маите.

Или другояче казано. Днес навършвам Христовата възраст - 33. 

2015-та е към края си и вече спокойно мога да я нарека годината на колоезденето, но не само. Беше една страхотна година. Първа като рандоньор-бреветчия-маратонец. Допреди няколко месеца не бях минавал повече от 200км. С повече желание, не толкова с непосилни усилия изкарах всички възможни дистанции - 300, 400, 600, 1000 и 1200км, стигнах до най-големия бревет - Париж - Брест и завърших в ТОП 10 на българските коломаратонци. 

Общата калкулация за тези 12 месеца е 10 000км само от дълги карания. Време е да сменя маслото и да започна наново. Надявам се догодина да имам възможност да мина поне още толкова.

 
Но не всички гореизброени цифри са важни. Важното бяха всички прекрасни места и хора, които срещнах през тези 10 000км. Французи, гърци, бразилци и много други, но най-вече българите, с които карахме рамо до рамо, потяхме се и се смяхме на шегите си. Повечето хора казват - трябва да си поне малко луд, за да го правиш. Според мен пък трябва да си доста луд, за да пропуснеш всички тези моменти. 

Като се върна назад към началото на годината и ми се струва, че събитията са се случили преди цяла вечност. Бях на Червения площад, разхождах се около Айфеловата кула, пих немски бири в любимата Германия, виенско кафе в столицата на Австрия (не тази с кенгурата, както смятат американците), посетих много непознати места в България (а аз съм обикалял доста). Завърших с отличен магистратура. Направиха грешката да ме вземат за кум. Снимах се във филм. Верните ми приятели са си все същите. И диващините, които вършим през свободното време са си същите. Имах късмета да ме изберат да пиша статии през малкото ми останало свободно време за прекрасния сайт velocafe.bg, чиито цели съвпадат с моите - да се популяризира колоездачният спорт и все повече хора да позват велосипедите си за спорт и транспорт.

Годината беше лоша само за колегата ми, който изнесе много на плещите си, за да съм свободен в точните моменти. 

В крайна сметка не е от значение какво ще ти каже този или онзи. Не трябва да чакаш предзнаменования или съдбата да се нареди успешно спрямо теб. Няма значение дали за маите светът свършва или започва сега. От нас зависи да направим живота си по-добър, а света ни прекрасно място за обитание с делата, копнежите и усилията си. 

Просто трябва да си го поставим за цел.

Усмихвайте се, правете околните щастливи и се радвайте на живота! Бъдете каквито искате да сте!

ВЕСЕЛИ ПРАЗНИЦИ!

TO EXPERIENCE FRANCE

Merci (fr. Thank you) – a word that means so much. Sometimes we just forget to use it. But it has the potential to enter the soul, take it out and shake it like we Bulgarians shake our blankets out of the window on Saturday mornings. It can rid the soul of all darkness and place it back in a way that affects even the heart.

Some people say “thank you” easily; others with great difficulty, some with no reason at all.

A whole novel could be written about Paris-Brest-Paris. My words and emotions get so mixed up that it’s hard to make a story. And no description of this adventure is enough to describe all that’s stored in the heart.  The story should be experienced. And it’s not chance that this brevet is organized once every four years. The participants’ happiness can only be compared to that of the Olympians. We were all there following the Olympic principle – Participation Matters. The good thing about brevets is that nobody is there to compete or win; we just share the pleasure of participation.

Have you ever seen 60 cyclists together? Now imagine 600. If that’s not too much, multiply that by ten. 6,000 cyclists had gathered from all around the world. There were hundreds of participants from Brazil, Japan, China, USA, and Canada. There were representatives coming from exotic and unpronounceable places.  When I heard that my Bulgarian colleague Stephen from Plovdiv was there for third time I asked him: wasn’t he bored? His simple answer was that no-one could ever be bored of it. Later, I realised that he was right. 

It would be an amazing spectacle if filmed from above. What I saw on the roads in front of me was a huge red snake, crawling up and down the hills. Its color came from the rear lights of all the cyclists pedaling through the night. Behind me, countless glaring headlights illuminated tens of kilometres. 

If I have to be honest, I’ve never liked the French. They’ve always seemed haughty, overproud and perky. They have the most beautiful women, the most delicious food, the best wine, the best politicians in the world... they are the best at everything. And I suppose I’m not the only one who thinks this way.

It’s amazing how fast one’s opinion can be changed. In few days, I discovered a completely different people – warm, affectionate, kind and humane. 

The collision between prejudice and reality was sudden and unexpected. I went there to ride 1200 km at the most legendary brevet in the world but why it was considered to be most legendary, I didn’t know. I thought it was due to the fact that it was held at the brevet’s birthplace and is successor to the first cycling competition organised on the same route. I also thought that participation in it is a matter of prestige and honor, once the qualifications are passed. 

But this wasn’t simple cycling; it was a soul flight over the French meadows, stone houses and pretty gardens with fragrant flowers. It was like a trip to paradise, a touch of God gifts. For first time I felt that my efforts through the years had been worthwhile. Once I was there I was attended by the angels of these fields. The route was not easy at all but there wasn’t a Frenchman who was not applauding and shouting “ALLEZ, ALLEZ!” Nowhere else in the would you see a man that has parked his car in a layby in the middle of nowhere at 3 o’clock in the morning, standing in the cold just to applaud you and support you. The families in every village do the same. They pile tables with dishes in front of their houses and at the top of every exhausting hill and man them day and night. And when you reach there you’re treated with coffee, tea, sweets and juice for free. They are even insulted if you don’t take anything. For the first time in my life I saw old people who had bought cartoons of bottled water to fill up the containers of all the cyclists tormented by the heat and 20 km climbs. 

The endless love of these people was exciting. There were encouraging notices and posters everywhere, but a child’s short and simple message was the most impressive. I saw it on the first morning, written with large capital letters on the asphalt: MERCI. What does MERCI mean? Why MERCI? Shouldn’t we, the cyclists, have been the thankful ones after all these wonderful people were doing for us? They received us cordially, they helped us and they tolerated us.  But THEY are grateful that WE are there. Frenchmen are people who respect others’ endeavours, enthusiasm and adventurous spirit. These things are not valuable in Bulgarians’ opinion and adventurous people are considered crazy.  Maybe this is the difference between Western Europe and the East, where it seems we still belong. Western nations know that the adventurers pull the world ahead and are not afraid of risk no matter whether they are artists, sportsmen or scientists. Nobody asks why you do it or thinks it’s strange. Instead, you may see a mother explaining to her 2- year old child how to support the cyclists that pass.

The Eiffel Tower, Versailles, Notre Dame and Louvre that I visited before the start already seemed inanimate objects to me after 90 hours of cycling from Paris to the ocean and back. In the last kilometers before the capital I began to feel sorry for myself and for all the participants. The experience of these days had reminded us that the most famous symbols of France are just monuments. Monuments that had lost their importance in comparison to each small house in the tidy villages, which had its own style and was full of people much more important than any tourist destination. Because France is not Paris, as the old hands in our team had told us on our way from Bulgaria. 

You understand at once. It’s impossible to forget Pierre and his family, who welcomed us at dawn in their cozy restaurant and cooked the most delicious omelette, baguette, butter and homemade rosehip for us. Nor the small children running for water to quench your thirst. Forever imprinted in the memory are the inhabitants of Saint Martin, who organise their town festival in honor of the brevet and celebrate day and night for four days in order to meet every cyclist with live music by local performers. It’s impossible to forget Monsieur Moric Philippe from MENEAC who treats every cyclist to a huge feast at his house and asks for only one thing in return – to send him a post card from his/her country. You can’t forget him, and many many others…

You can’t substitute all these people with the sights of any city, even if they were the 7 World Wonders. These Frenchmen are wonders and they are wonderful.  

The one and only time we realized that we had lost the route was when we cycled through a village and no-one applauded us. I was also impressed by the driving culture. Many cars and other vehicles were forced to drive for kilometres at the same speed as us, but drivers didn’t get agitated, didn’t beep their horns or rev their engines. They just kept driving safely until the right moment to overtake, even if they lost half an hour or more.

I’ve never felt like a hero but these people made me feel like one. I still don’t think that we did something extraordinary, but when we entered a small town with a control point, we were met by a crowd of thousands. People met us like we were coming back from a war. Everybody shouted and applauded the newcomers. Tour de France had finished a month ago and I could not believe that we were being met by the same reception. I couldn’t stop thinking that they had made a mistake.

It was difficult to cope with that catch in my throat. I didn’t know if it would be acceptable if I just stopped holding back my tears. I never succeeded to express my gratitude. And when I bowed down deeply before these people they burst into applause again and again. 

You can’t and you don’t want to forget experiences like these. They give you wings and make you fly higher and higher. You forget the 30 hours of riding without a break, the 5 hours of sleep during the following days and nights, the inconvenience and the pain. Because all of the misery melts in the people’s smiles and each kilometre brings you nearer to other waiting, smiling people.

Merci to all the Frenchmen. Merci to all the brevet participants. Merci to all the Bulgarian team. Merci to all the adventurers. And Merci to all of the people who supported me even when I was on so many bike rides last year, making this dream a reality. 

Да изживееш Франция

 

Merci - една думичка, съдържаща толкова много. Понякога просто забравяме да я използваме. А тя може да ти бръкне в душата и да я извади, да я изтърси, както се изтърсва одеяло през прозореца в събота сутрин, да изкара всичко мръсно от нея и да я върне с такава сила, че да разтърси сърцето ти.

Някои ти я дават лесно, други - трудно, а трети просто без причина.

За Париж - Брест - Париж може да се напише роман. Думите и емоциите трудно се вместват в един разказ. А вдъхновението, което ти дава това приключение не е достатъчно, за да се опише всичко, натрупало се в сърцето ти. То трябва да се изживее. И може би неслучайно този бревет се провежда веднъж на всеки 4 години. Щастието на участниците може да се сравни само с това на олимпийците. Всички бяхме отишли там за олимпийския принцип - Важно е участието. Това е най-хубавото на бреветите - всички са там за насладата, а не да се състезават, без класации и места.

Виждали ли сте някога 60 колоездача на едно място? Сега си представете 600. Ако ви се струват много, опитайте да визуализирате 6000. Толкова се бяха събрали от цял свят. Имаше дори от най-екзотичните точки на Земята, чието име трудно се изговаря. Стотици представители имаха Бразилия, Япония, Китай, САЩ, Канада. Когато разбрах, че Стефан от Пловдив пътува за трети път, го попитах дали не му е омръзнало. Краткият му отговор беше - Това няма как да ти омръзне. Впоследствие разбрах колко е прав.

Сигурен съм, че ако някой си направи труда да заснеме района от спътник в този момент, би се получила доста интересна снимка. Това, което видях аз беше една червена змия пред мен, плъзгаща се по възвишенията и получена вследствие на светлината, излъчвана от стопчетата им през нощта. Когато се обърнеш назад виждаш безброй ослепителни светлинки на фаровете, осветяващи десетки километри.

Ако трябва да съм честен и без да си кривя душата, ще призная, че никога не съм харесвал французите. Винаги са ми се стрували много надменни, надути и наперени. Имали най-красивите жени, най-вкусната кухня, най-апетитното вино, най-добрия политик в света. И т.н., и т.н. Във всичко били най! Предполагам, че не съм единствения с това мнение...

Учудващо е колко бързо могат да се променят представите на човек. За няколко дни ми се откри една съвсем друга тяхна страна - топлотата, сърдечността, добродушието и човечността на този мил народ. 

Сблъсъкът на предразсъдъците с реалността беше внезапен, особено при пълната неподготвеност за това. Отидох да карам 1200км на най-легендарния бревет в света, но защо беше такъв, не знаех. Отдавах го на това, че се провежда в родното място на бреветите и е приемник на първото колоездачно състезание в света, провеждало се по същото трасе. А присъствието там - въпрос на престиж и чест, след като си преминал квалификациите.

Но това там не беше колоездене, то беше полет на душата над френските поляни, каменни къщи, китни градини с ухайни цветя. Беше посещение в Рая. Едно докосване до благините на Господ. За пръв път усещаш смисълът от усилията, които си полагал толкова години. Един път стигнал там, ангелите, обитаващи тези полета, се грижат за твоето благоразположение. Дори да не е никак лек маршрутът, няма французин, който да не те аплодира и да не вика ALLEZ, ALLEZ! Никъде по света няма да срещнеш човек, паркирал колата си в някоя отбивка, насред нищото в 3:00 през нощта и да ти ръкопляска в студа. Отишъл е там, за да те подкрепи в начинанието ти. Същото правят и семействата във всяко селце, които денонощно зареждат маса пред къщата си или на върха на някой изтощаващ хълм, и те черпят с кафе, чай, сладки и сокове абсолютно безплатно. За някои е обида, ако не ги уважиш. За пръв път видях кашони с минерална вода, които бяха купили възрастни хора, за да допълват бидончетата на всички изтезани от жегата, насред едно 20-километрово изкачване.

Безкрайната любов на хората беше невероятно опияняваща. Навсякъде имаше надписи и плакати, изразяващи тяхната съпричастност, но най-изпепеляващо беше едно кратко и просто MERCI, написано от дете на асфалта с огромни букви, което видях на първата сутрин. Какво значи MERCI? Защо MERCI??? Не би ли следвало след всичко друго, което правят за нас, да сме благодарните ние? Затова, че са ни приели,че ни помагат, че ни търпят. Вместо това те благодарят на нас, че сме отишли. Французите са хора, които уважават чуждия труд, ентусиазъм и авантюристичен дух. Нещо, което сме забравили в България. Тук авантюристите се приемат за хора с отклонения. По това могат да се различат цивилизованите народи от Ориента, към който принадлежим. На Запад знаят, че авантюристите са хората, които движат света напред. Хора, които не се страхуват да рискуват, независимо дали те са творци, спортисти или учени. Там никой няма да те пита защо го правиш или да го смятат за странно. Вместо това можеш да видиш как майка обяснява на 2-годишното си дете как да подкрепи хората на велосипеди, минаващи покрай тях.

Айфеловата кула, Версай, Нотр Дам, Лувъра, които разглеждах в дните преди старта се превърнаха в неодушевени предмети в 90-те часа, които имахме, за да стигнем от Париж до океана и обратно. В последните километри преди столицата изпитах истинско съжаление към себе си и всички участници. Преживяванията от тези дни трансформираха най-известните символи на Франция просто в едни паметници, каквито всъщност са. Паметници, изгубили значение на фона на всяка една къща в подредените селца, изпъкваща със собствен стил и пълна с хора - много по-значими от всяка популярна туристическа дестинация. Защото както казваше ветеранът Балански, докато пътувахме от България - Франция не е Париж.

Уверяваш се в това, докато пътуваш извън столицата им. 

Защото няма как да замениш Пиер и семейството му, които те посрещат на зазоряване в задушевния си ресторант и ти приготвят най-вкусния омлет, в комбинация с франзела, масло и домашен конфитюр от шипки. 

Или с дечицата, тичащи за вода, за да утолят жаждата ти. 

Нито с жителите на Saint Martin, които организират фестивала на селото си в чест на маратона и го празнуват денонощно, за да не изпуснат нито един колоездач, а събраният от местни самодейци оркестър започва да свири при преминаването на всеки един от нас в селото. 

Или с Monsieur Moric Philippe от MENEAC, който четири дни и нощи посреща и черпи всеки желаещ в къщата си, с единствената молба да му изпратят картичка от страната си. И много, много, много други...

Не бих ги заменил за никоя забележителност, пък дори и от 7-те изгубени чудеса на света. Тези французи са много повече от чудеса. И повече от чудесни.

Един-единствен път объркахме маршрута през тези дни. Усъмнихме се на излизане от следващото селце. Нямаше никой по улиците, който да ни аплодира. Колко по-показателно?

И как за толкова време един шофьор не наду клаксон, не форсира двигателя си, както се случва в България за най-малкото? А не беше като да не затрудняваме сериозно движението. Имаше моменти, когато колите караха с километри след нас със същата скорост и чакаха най-безопасния момент, в който да изпреварят, дори това да им коства 1/2 час.

Никога не съм се чувствал като герой, но тези хора успяха да го направят. Особено когато никога не съм се смятал за такъв, още по-силно беше това усещане. 

Все още не смятам, че сме направили кой знае какво, но на влизане в едно градче за поредната контрола ни посрещна хилядна тълпа. Хората ни посрещаха сякаш се връщаме от война. Всички крещяха и аплодираха пристигащите. Етапите на Тур дьо Франс бяха приключили преди месец и не можех да повярвам, че това се случва за нас. Не спирах да си мисля, че са объркали мястото и времето.

Дълго не успях да преглътна бучката в гърлото си. И не знаех дали ще е адекватно, ако не възпра сълзите си. Така и не успях да им се отблагодаря. Докато се опитвах да се поклоня до земя на тези невероятни хора, за да им покажа, че те са героите, те изригваха още повече, а ръкоплясканията се увеличаваха многократно. Сякаш не искаха да се връща топката в тяхното поле. 

Моменти като този не можеш и не искаш да забравиш. Моменти като този те окриляват и те карат да летиш като Икар все по-нависоко и да забравиш себе си. 

Забравяш 30-те часа непрекъснато колоездене след старта и 5-те часа сън през останалите две денонощия, несгодите и болката. Не остават в съзнанието ти като такива, а просто като поредната крачка напред. Защото всичко се стопява в усмивките на хората. И всеки изминат километър ще те заведе при други усмихнати хора, които те очакват.

Merci на всички французи, merci на всички участници в бревета, merci на целия български отбор, merci на всички авантюристи. 

И най-вече MERCI на хората, които изпитваха липсата ми, докато бях на колелото през последната година, за да изпитам това уникално изживяване.

MERCI