Няма невъзможни неща. Има недостатъчно желание!: април 2017

неделя, 2 април 2017 г.

Последният ергенски запой по български

Хотелският телефон звъни за пореден път.

Постепенно и трудно изплувам от дълбокия сън. Не мога да осъзная къде точно се намирам и дали все още не сънувам.

"Hello" - вдигам слушалката и се стряскам от гласа си.

"Ало, Цецо, звъня ви от 2 часа и не мога да ви открия, какво става по дяволите? Търсим ви под дърво и камък, нашите се притесниха, телефоните ви са изключени! Родителите на Шозо и останалите японците са тук от доста време, а след 15 минути трябва да тръгваме за сватбата към другия край на Токио. Готови ли сте?"

Опитвам се да осмисля половината думи през зверския махмурлук, от който ще ми се пръсне главата. Запомням само последното изречение. Да сме готови? Ние спим, за какво да сме готови? Веско ме гледа неразбиращо с кървясали очи от съседното легло. Мога да се закълна, без да съм се поглеждал в огледалото, че моят поглед не изглежда по-добре.

"Ало, там ли си? Готови сте, нали? Чакаме ви във фоайето на нашия хотел"

Е сега си ... ...... .

"Да, да. Идваме..."

Ставам, дърпам завесите. О, Господи! Слънцето ще изпепели мозъка ми. "Неееееее" изкрещява Веско. Ако изобщо съществуват вампири, сега разбираме как се чувстват на дневна светлина.

Виждам костюма си, смачкан в сака. Трябва да го изгладя, да вземем душ и поне малко да заприличам на сватбар. Трябва и да стигнем до хотела на Миро, за който единствено знам, че се намира наблизо, но къде точно - нямам представа. Поглеждам часовника - минава 13:00ч.

Трябва да действаме почти със скоростта на светлината, но постигаме единствено сблъсък на елементарни частици, на каквито приличаме. А адронния колайдер, в който се намираме под формата на хотелска стая се превръща в Хирошима.

Измъкваме се на тичане от Royal Park Hotel и се насочваме към Park Hotel Tokyo, влизаме и няма никой. Оказва се, че сходното име ни е подвело и не сме където трябва.

Изскачаме на пътното платно, японците ни гледат смаяно. Никой не смее да слиза от тротоарите, но ние нямаме време да се катерим до второто ниво с ескалатори, оттам да минем по пешеходен надлез до другия тротоар и по друг ескалатор или свободния асансьор да слезем на 5 метра разстояние оттам, където се намираме в момента. Всъщност цели квартали са построени така. Изобщо няма достъп до улицата, а пешеходците вървят на няколко нива. Хотелите и другите сгради започват от различни етажи и загубваш реална представа дали си 3 нива под земята или 2 над нея. Магазини и цели площади са изградени доста под земята, но са толкова обширни, че усещането е като за кота нула.

А изглеждаше толкова лесно от хотелската ни стая на 32 етаж - хотелът на Миро беше точно отсреща. Долу обаче положението е отчайващо. Когато алкохолът във вените е повече от кръвта, ориентацията абдикира тотално и безусловно. Казвам си наум, че повече няма да пия! Но съм наясно, че през годините съм имал това намерение други 1287 пъти.

Миро ни звъни за пореден път през последния час. Тактично не му вдигаме. Не ни се слуша конско, струващо 10лв. на минута. И без това няма как да му отговорим къде по дяволите се намираме. Ние сами не знаем.

След още 15 минути лутане нахълтваме във фоайето. Изглеждаме абсурдно на фона на посетителите, разглеждащи изложените там картини. Като извънземни ни гледат и братята, и родителите на младоженците. За щастие не могат да видят нито срама, нито червените ни очи зад слънчевите очила, които носим и не смятаме сваляме дори на закрито. Изплюваме някакви извинения, които увисват на фона на културата на тази нация, за която закъснението е ужасна обида и дори да умираш нямаш право да закъсняваш.

С наведени глави се насочваме към спирката на метрото, което минава отново няколко нива над улицата и спира пред един от входовете на хотела. Вътре неловкото мълчание е прекъсвано само от повтарящи се въпроси от страна на японците - "Rоppongi, м?" и смях. Първоначалното ми недоумение е заместено от още по-голям срам веднага, щом разбрах какво точно означава въпроса.

Предишната вечер решихме да видим как купонясват по японските дискотеки. Веско беше разпечатал цяла папка с описания и адреси на клубовете с най-висок рейтинг. Избрахме най-добрият и се насочихме натам. Местоположението се оказа в някаква малка глуха уличка. Зверски ме изнерви отбягването на младите японци, които се опитвах в продължение на час да спра, за да ни упътят. Буквално всички ме заобикаляха отдалече. Чак на следващия ден, докато пътуваме към сватбата, разбирам причината. Бяхме попаднали в квартала, известен в цял свят като място за женски ласки, наркотици или просто масаж със или без щастлив край - Рапонги.

Представям си как изглежда гологлав двуметров гигантски чужденец в очите на дребните японци, опитващ се да ги спре посред нощ в този съмнителен квартал. Все едно да ти изскочи някой арабин с две глави по-висок от теб в полунощ насред Лъвов мост. И аз не бих спрял! Все още никой не ми вярва, че сме празнували ергенско парти и съвсем случайно сме попаднали в Рапонги.

Бащата и братът на младоженеца си дъдрят някакви неща на техния език, мятат погледи към нас и се подсмихват регулярно, докато сме в метрото. Когато пристигаме до ритуалната зала вече всички присъстващи знаят.

Край на I част

Продължение към II част

Токио никога не спи

Бюджетен японски автомобил почти за без пари

Глуха уличка

Tokyo tower
Познат ми е този дизайн, но не помня откъде

Ако си хазяин в Токио само с няколко наема ще можеш да си купиш подобно возило. Квадратен метър в този град струва колкото къщата на баба ви.

Roppongi, разбира се!

Playboy, разбира се.

Последният ергенски запой по български - II част

Продължение от I част

Веско и Миро са най-добрите ми приятели, с които се познаваме от... първи клас. Шозо успя триумфално да спечели сърцето на Ели, сестрата на Миро, а Веско 3 седмици преди сватбата ме попита - "Защо не отидем и ние?". Та съвсем ненадейно и съвсем във Весков стил - ето ни заедно с Миро, неговите родители и приятелката му Елица на сватба в Япония.

Минали са няколко дни, откакто кацнахме в Токио и все още ни е отнесено. Разстоянието, смяната на 7 часови зони, огромният културен шок, недоспиването и всичко останало са достатъчни, за да си в пълна безтегловност. Все едно си в един съвсем различен свят.

Аз нямах търпение да опитам и усетя максимално всичко от тази така различна и красива страна. Още с пристигането се заскитах по улиците. Обикалях и се наслаждавах на уредеността в този космополитен град. Автомивките са абсолютно излишни. Колите лъщят от чистота и няма как да е другояче - никъде няма прах, улиците и тротоарите блестят. Дори да търсиш с лупа около дърветата - пръст и пясък няма никъде.

Огладнял съм като звяр и това се оказва сериозен проблем. Противно на очакванията ми се оказва, че японците рядко говорят английски. Никой не може да ме упъти към подходящо място. Толкова напреднала и технологична нация очаквах да говори няколко езика. Обаче хората си произвеждат всичко и не им е нужно да си превеждат каквото и да е.

Вмъквам се в едно добре изглеждащо капанче, но се оказва, че мястото на касиера е заето от машина, където плащаш желаното ястие. Успех в разчитането на йероглифи! На въпроса ми към готвачите дали някой говори английски, те се усмихват сладко, но неразбиращо. Активизирам всичките си интелектуални способности да се справя със ситуацията. След 5 минути държа билетче за незнайно какво. Подавам го на усмихващите се господа и след малко получавам желания ориз с къри. Успял съм да запомня правилно японските завъртулки под снимките на ястията и да ги избера на машината. Много е вкусно.

Продължих обикалянето на булеварди и малки улички, докато дойде време за вечеря. Имахме покана от семейството на младоженеца - Шозо, като специален жест към Миро и Елица, които са вегетарианци, да вечеряме в прекрасен ресторант, специализиран в приготвянето на тофу ястия. Той се състоеше от отделни стаи за гостите, създадени в традиционен японски стил, така че присъстващите да се чувстват като в автентичен дом отпреди векове. Настаняването ми на ниската маса беше цяло изпитание за мен, но голямо забавление за всички останали. Чувствах се като Гъливер в страната на лилипутите особено като ми донесоха чашчиците за саке, големи колкото нокътя ми. Вечерята се състоеше от многостепенното тофу меню. Учудващо е колко видове ястия могат да се произведат от соя.

В България знаем само за сушито, но в Япония имат толкова разнообразна храна, че всеки ден пробвах всичко друго, но не и суши. Кухнята им е толкова вкусна и полезна, че човек не се нуждае от диети. Месото е в умерени количества, а по-голямата част от храната, която консумират се състои от ориз и риба, но приготвени изключително вкусно. С най-голямо удоволствие бих ял само японска храна, толкова бавно, и спокойно, колкото тях. Със сигурност всеки би си спестил цял куп здравословни проблеми само с това. Газираните напитки са изключителна рядкост. А Кока кола не никак популярна за тази нация, свикнала с всичко най-полезно от поколения. Автоматите са пълни с десетки видове студен чай, разбира се, без захар. Захарта също не е на почит в Япония.

"Какво ще пиете? Тук се плаща куверт и можеш да пиеш какъвто си искаш алкохол цялата вечер" - приканят ни милите ни домакини.

Голям автогол от страна на управата на ресторанта... Много голям!

Сестрата на Миро разказвала преди нашето идване, че ние българите много пием. И хората бяха доста любопитни да изпитат границите на трезвеността ни. Поръчаха канички със саке, което е много по-вкусно, отколкото очаквах. Около 20 градуса е и се пие доста леко. На нашенец-ракиджия сигурно ще му е прекалено блудкаво, но за мен представляваше доста приятна напитка. Изпихме ги. След по 50-тина грама нашите японски домакини порумениха бузите и се развеселиха.

Поръчахме още няколко канички, този път с греяно саке. Да пробваме и от него. То ми хареса още повече. Започнах да гаврътвам чашка след чашка от топлата течност. Отсреща ми се радваха вече със зачервени лица. И отказаха да пият вече. Ние поръчахме още две бутилки с някаква тяхна местна картофена ракия, по-силна. На мен не ми хареса, но изпих едната.

Последва някаква друга ракия от друг тип посев. Малко по-добра беше. За разредител ползвах ново количество саке.

В самолета ми беше харесала японската бира и затова поръчах няколко, за да разрешим въпроса коя е най-добра. Саке с бира е страхотна комбинация!

Изненадващо се оказва, че японците пият може би най-много бира в сравнение с другите видове алкохол. Още в самолета ме удивиха. Викам си - тези ще излязат по-големи пиячи от немците. Но се оказа, че я предпочитат, защото от нея ги хваща най-малко. Просто азиатците се напиват от раз. Бях пряк свидетел на това. Ако видят какво се случва в нашите дискотеки ще избягат ужасени.

На Веско все още му беше зле от дългия полет и при мириса на тофу му се гадеше. Ползвах неговите порции за мезе, докато продължаваха да поръчват още и още алкохол. Не мога да се оплача... Замина още доста количество саке и бира. Прекрасна вечер.

На следващата сутрин продължих кулинарния пир на закуска в хотела. Пропуснах само европейската част от приготвеното на блок масата. Тогава все още не знаех, че това ще е може би последното ми хранене за следващите 2-3 дни.

Край на II част

Продължение към III част

Страхотна гледка за закуска

Скъсаха ми се дънките на тази ниска маса

Уличен търговец

Пробвам поредното японско алкохолно изобретение

Малко по-висока сграда от мен. Но не успях да преброя етажите, за да кажа колко.

Токийска действителност

Кондомания... No comment

Candy shop!
50 cent трябва да е бил инспириран от тук за написване на песента си :)

Tokyo Girls... В този град можете да намерите всичко!

Граждани

911

Не знам целта на подобен манекен, но за мен е леко плашещ

Можете да пуснете детето си да поседне на подобни пейки, но трудно ще му обясните значението им. А може би е по-добре да знаят от малки. Всъщност те са отделни, но някой ги е подредил по този начин може би с някаква цел...

Последният ергенски запой по български - III част

Продължение на II част

Настаняват ни в сватбената зала. Гледката отпред е зашеметяваща. Светлините на Токио, огряващи моста отсреща, небето - осветено от хилядите небостъргачи и ти високо над проблемите. Многото свещички около теб усилват задушевната обстановка, усещането е свръхестествено.

Всички са в ресторанта, а на мен не ми се мърда от тук. Вятърът, идващ от океана ме кара да потръпвам от студ, но краката ми отказват да се движат. По-късно тук ще е сватбеният танц на младоженците - един от най-красивите и запомнящи се моменти.

Шозо ме дърпа за ръкава, излизам от вцепенението си, запознава ме с ментора си - негов учител и наставник - шеф-готвач Шинтаро Катаяма. Висок и красив японец, дори доста висок сред околните - може би над 185см. Направо исполин за техните стандарти. Гледа ме малко недоверчиво или просто му е странно някой да е по-висок от него. Усещам малко завист. С него прекарваме почти цялата вечер заедно. Пита ме какво искам за пиене, избирам червено вино. Носи една бутилка, сипва ми, чукваме се, на мен все още ми е зле от предишната вечер, той казва - до дъно. Казвам, че искам да се насладя на виното, но той ме гледа очакващо. Изпивам за негово удовлетворение огромната чаша, а той ми я пълни отново, този път догоре и пак ме подканя. Установявам, че всички близки са запознати с изкарването ни първата вечер, явно и те искат да видят колко може да изпие един европеец. Той си сипва малко и разбира се - не изпива докрай. Сипва ми още няколко пъти като едновременно връща празните бутилки и взема нови. До края на вечерта сме приятели не само по чашка. Дава ми визитка и ме кани да му отида на гости в Осака, когато и да реша, и да посетя неговия ресторант с една или две Michelin звезди, така и не запомних. По-издръжлив е от останалите, макар че не се включва в продължението след тържеството.

Сред гостите има готвачи с ресторанти с по няколко Michelin звезди. И съответно - менюто е гурме. Това е прекрасно, но при моята консумация, някак недостатъчно като количество. Не съм ял от предишната сутрин, а настоящата съм я проспал. Силно се надявам поне да залъжа зверския глад, но нямам късмет. От бързане и обикаляне, разглеждане на града, така и не ми остана време. Трите ястия, които ни сервират са уникално вкусни, но ... с гурме размер. Ям ги бавно, много бавно. Наслаждавам им се дълго - за колкото време са приготвени.

По японска традиция младоженецът и младоженката канят по трима от най-близки им хора предварително. Те вдигат наздравица и разказват за детските и юношеските им години. Ние българите ги посрещаме с разбиране и кимане. А-ха, да хванем значението някоя дума.

Докато не идва време за поздравления, записани на диск от роднини и близки от България, които нямат възможност да присъстват - братовчеди, баби и други. Прожектират на стената в затъмнената зала страхотното видео, създадено от нашия приятел Стьопата, който работи в bTV, а ние хлипаме разнежени и унищожаваме със сълзи кърпичките, поставени по масите.

Накрая на тържеството младоженката Ели чете писмо, написано за нейните родители. Опустошаваме новата партида кърпички, които тъкмо са донесли.

Сватбите в Япония са два типа - традиционни и класически по западен модел. На първите всички са облечени строго официално, а жените - в кимона. Церемонията се извършва с шинтоистки храм. Булката трябва да смени тоалета си няколко пъти, а на главата си носи tsunokakuski, което покрива "рогата на ревността". То символизира нейното покорство. Задължително е облечена в бяло кимоно shiromuku, което е символ на чистотата на младата девойка. Традицията повелява лицето на младоженката да бъде гримирано в бяло, което потвърждава целомъдрието й пред боговете, устните да бъдат червени, а косата е украсена със скъпи гребени и декоративни елементи. След церемонията булката се преоблича в красиво копринено кимоно в червено, златисто, сребристо и бяло. То обикновено има изобразен жерав, който символизира дълголетие. Към края на празненството булката облича фурисоде, кимоно с широки ръкави носено от неомъжените жени. По традиция това е символ на факта, че за последен път го носи. Това е най-древната част от сватбената церемония - сан-сан-кудо и още се практикува. То може да замества клетвите и е сърцето на церемонията. Младоженецът и булката отпиват три глътки саке от различни чаши. Те го поднасят и на гостите, като започват от бащата на младоженеца, след което следва неговата майка и от родителите на булката. С това те отдават и почит към родителите си.

Предвид сложността на ръчно изработеното кимоно и това, че местните изпипват всеки детайл, цената им е убийствена. Което, заедно с всички ритуали прави тази сватба ужасно скъпа.

В днешно време много млади двойки избират да празнуват изцяло по западните традиции или пък ги смесват с някои елементи от японските ритуали.

Присъствал съм на около 30 сватби през последните 3-4 години и тази ми е един от фаворитите по атмосфера, задушевност и емоции. Всичко е перфектно изпипано и не ти се тръгва. Нашата булка, заедно с новата й майка също обличат кимона след сватбата. Ние с Веско, Миро и приятелката му Елица, младоженците и родителите им, след разотиване на всички гости отиваме на бар в един красив и популярен хотел - InterContinental Tokyo Bay.

Следващите няколко дни са незабравими. Младоженците буквално изкарват медения си месец, заедно с нас. Развеждат българската група на колкото се може повече места, а ние се забавляваме максимално. Успяваме да накараме родителите на Миро да се чувстват като младежи.

В първия са ни организирали автобусна екскурзия, благодарение на която разглеждаме най-интересните места в Токио. А вечерта Шозо и Ели се съгласяват да дойдат с нас в бар New York на 52-рия етаж в хотел Park Hyatt, където е сниман “Изгубени в превода” с Бил Мъри и Скарлет Йохансон. Първо беше доста интересно да разгледаш всички места, увековечени в този касов филм и второ - посещението на този бар е едно от най-хубавите неща в живота ми, а окичването с такова определение не се постига лесно. Сега разбирам защо е поставен навсякъде сред 10-те места, които задължително трябва да посетиш в Токио.

Чувстваш се като холивудска звезда, световноизвестен спортист и държавен глава едновременно. Чернокожа американка ти пее джаз в акомпанимент на страхотни музиканти, сервитьорите изпълняват всяка твоя прищявка и ти предлагат всичко, което желаеш да консумираш, независимо че не присъства в менюто. Искам да се преместя в съседния ресторант, за да се нахраня за пръв път от 3 дни, но настойчиво ме карат да вечерям на масата в бара за мое удобство (през нощта стомахът ми вече така стържеше, че събуди Веско и в продължение на един час не спряхме да се смеем. Хем ми влизаше в положение, понеже знае колко време мога да издържа без храна, хем не можеше да не ми се подиграва, че остават часове до 7:00, когато ще отвори ресторанта. Едвам го дочаках, платих някъде между 50 и 100лв. за закуска и се оказа, че гърлото ми така се е свило, че не можах да хапна нищо повече от резен портокал. Което породи още по-голям смях у Веско. И така изкарах някак до описаната вечер)

Мястото не е просто бар, то е едно изживяване и всяка минута в него се запечатва дълбоко в спомените ти, обстановката сплотява и когато си с правилните хора това ви прави още по-близки. Всяко вдишване и всяка глътка се усещат многократно по-силно. Гледката те омайва. Дори 10-20-етажни сгради са като малки къщички някъде далече в ниското. Целият град е в краката ти и докъдето стигне погледът ти. Музиката те омагьосва и светът се превръща в едно прекрасно място, забравяш дори за най-малкия проблем.

Думите са безсилни да пресъздадат преживяното, дори описано от най-добрият разказвач, а аз мога само да го омаловажа с моите, затова пожелавам на всеки да го преживее

Край на III част

Продължение към IV част