Мечти детски - с колело до Радецки

От доста време се чудя какъв е прага на човешките възможности... 
И на моите в частност.

В средата на Септември се роди идеята в последния уикенд от месеца да направим опит да стигнем до Дунава с колелетата. И въпреки влошаващото се време и противоречивите синоптични прогнози със Силвестър се приготвихме за съботен преход. Наследниците на Любка Кумчева и Минчо Празников предвещаваха леки превалявания и студено време, но това не е толкова лошо за вътрене на педали. Към 3:00 през нощта обаче ентусиазмъм ми започна да понамалява, след като се събудих от шума на пороя, изливащ се навън... Прекрасно за излежаване в съботна утрин, но не и за това, което бях планирал. Спах на пресекулки до 5:45 и станах да се приготвям с надеждата поне да спре да се излива като из ведро. 

Последваха закуска, приготвяне на раницата с дрехи и други приготовления, свързани с предстощото дълго пътуване. Дъждът почти спира, разхождам кучето в градинката и слънцето а-ха да се подаде зад облаците... Обнадеждавам се. Прибирам го, обличам се и дръъъънннн... Започва да вали с нова сила. Става 7:00. Ще се изчака половин час. Минава, но никаква разлика. В 8:30 се проклинам, че съм станал толкова рано. Можех да се наспя хубаво и тепърва да съм станал. От доста време е светло, крайно време е да потегляме, пък да става каквото ще. Почти се бях отказал, но ще е кофти само докато се намокрим, после ти става безразлично. Вадя колелото в коридора и чувам непривичен звук. Надявам се да не е това, което си мисля. Поглеждам. То е. Задната гума е гръмнала от слънцето на балкона предния ден... Това НЕ може да е истина! Не съм пукал гума от 5 години. Почти съм готов да се съблека и да е хвърля под завивките на топло. Толкова рано няма и откъде да купя друга. Силвестър ми дава надежда. Отивам да я залепя в сервиза и в 9:30 сме готови да потегляме. 

Поне час е нужен да излезем от София. Вали горе от облаците, вали долу от гумите, вали встрани от колите, минаващи през локвите. Какво пък. Не сме тръгнали на бизнес среща. С тези облаци и дъжд столицата изглежда още по-сива и подтискаща. Нямам търпение да я напусна час по-скоро. Слънцето се бори колкото силите му стигат да се покаже и да ми оправи настроението, да вдъхне живот на заобикалящата ни природа и да прикрие следите от пристигналата есен. 

Стигаме Нови Искър и след Курило се свършва с равнинния пейзаж. Винаги съм ненавиждал да минавам този път към Своге с колело. Не можеш да хванеш темпо, защото в продължение на 50 километра всичко е - нагоре, надолу, наляво, надясно. Катериш здраво, после се пускаш стремглаво, влизаш в завоите понякога по-бързо от колите. И се опитваш да избягваш дупките. Хубавото е, че половината от Дефилето вече е с подменен асфалт и съвсем скоро ще стане един добър път за каране. На обяд сме в града на шоколадите. Докато намерим кръчма за отмора се излива поредният порой. Сядаме в центъра на града под чадърите на симпатичен ресторант и в този момент Мърфи спира дъжда... Поръчваме си дузина кока коли, свински джоланчета от обедното меню и пърленки. Всичко без последните пристига, зачакваме докато ни позволява апетитът. Накрая не издържаме. След 40 минути чакане казваме на сервитьорката да си ги поделят. Все пак ни чака път. Тя се интересува накъде сме тръгнали. Оказва се, че дори не знае къде се намира Козлодуй. Мислех си, че подобно нещо е възможно само при американците, но уви. Купувам още провизии, които със сетни усилия донатъпквам в раницата. Вече по нищо не изглеждам на колоездач. Тя е приела формата на онези планински раници за седмични преходи. Професионалните колоездачи дават по 1000лв., за да свалят още 10 грама от теглото на колелото си, а аз все едно съм качил 2-годишно дете на гърба си. 

В края на Своге следва солидно, но кратко изкачване и след това вече природата, релефа, времето и настроението стават все по-приятни. Автомобили почти няма, пътя става все по-равен, Искъра е досами пътя и можем да се наслаждаваме на спускащите се покрай нас води, да караме един до друг и да си приказваме за какво ли не. Времето и километрите минават неусетно. След 20 километра стигаме до гара Лакатник. Минаваме няколко малки селца и малко след това на гара Елисейна се намира отбивката за манастир Седемте престола, който е високо в планината, на уникално място, което те зарежда и ако се абстрахираш от хората наоколо, те кара да се чувстваш наистина много близо до Господ. Манастирът е доста внушителен - не по размери, а с красивата си архитектура, вековната секвоя, добре поддържания двор, окосена ливадка, много цветя и седемте олтара в църквата. Но той не влиза в плановете ни, също и пещера Темната дупка, затова продължаваме по пътя си. Минаваме покрай няколко мини ВЕЦ-а, а слънцето вече е изгонило облаците и приятно ни гали около подгизналите тела и дрехи. Ако бях в София, в този момент, направо щях да полудея от яд. Ето затова човек трябва да рискува, пък каквото сабя покаже. Първите 100 километра минават неусетно, все още караме необезпокоявани от моторни превозни средства, дърдорим си глупости, кроим планове за следващите маршрути през тази или следващата година, караме без ръце като деца и разглеждаме скалите, които ни обграждат. Някъде там встрани от пътя се спускаме до Черепишки манастир "Успение Богородично". Толкова пъти съм гледал табелката към него и съм я подминавал с колата си по Е-79, Време е да го посетя.

Спускаме се 500м към него и директно попадаме на много приятен и приказлив чичко, който ни разказва всичко за манастира. Всеки път се убеждавам колко умело игумените още от древността са избирани най-най-красивите места за построяването на тези духовни обители. Места на които душата ти наистина може да полети.

На тръгване човекът ми обясни откъде мога да мина, за да се открие панорама към местността. Катеря се по кози пътеки и заставам на ръба на скалата, за да мога да обхвана манастира и околността в една снимка. Наистина е красиво. Но на живо е още по-хубаво!

Тук трябва да решим накъде да тръгнем. Дали през Врачанския балкан под връх Околчица, покрай малки и китни селца, сгушени между дърветата, или по „царския път”. Силвестър предпочете равния главен път пред поне час стръмно катерене, за което по-късно съжаляваше (oттам може да се стигне до възрожденската къща на баба Илийца в с. Челопек, която е построена преди броени години от нейните потомци, но по нищо не бихте познали, защото е възстановена изцяло в оригиналния и вид и изглежда на поне два века. А оттам нагоре се стига до лобното място на един от най-великите българи - Христо Ботев. Едно красиво място, което е важно да се посети от всеки българин, от което освен всичко друго се открива невероятна гледка към целия район и всички околни селища).

Минаваме няколко тунела и се оказваме на място, което ми изглежда като пренесено от каньоните на Черна гора в покрайнините на Мездра. Все едно не си в северо-западнала България, а караш към Адриатическо море. От едната страна е изсечена скала над пътя, а от другата - пропаст, спускаща се до Искъра, чието течение все още следваме и след който започва да се издига Врачанския балкан, с неговите зъбати хребети, издигащи се над зеленината, без която би изглеждал недружелюбен, но в случая го прави загадъчен и магнетичен. Създава впечатлението, че някой по-голям от нас го е рязал с нож и е създал отвесни скатове, докато покрай тях са падали дървета като борови иглички, наместо стърготини. Балкана, откъдето и да го погледнеш - дали откъм Мездра, Враца или Вършец е все същия странен и уникален. Заобиколени сме от красиви, издълбани скали с причудливи форми. Няколко кратки километра, в които си затаил дъх и с нетърпение очакваш с какво ще те изненада всеки минат завой и какво се крие след него. Стигаш до следващия и едновременно искаш да спреш, за да се насладиш, но ти е любопитно какво ли ново интересно съчетание на природата може да те изненада след следващия. Карам със зейнала уста и докато се задействат мозъчните клетки, за да ми напомнят да си извадя фотоапарата, вече съм минал покрай доста кътчета, заслужаващи да бъдат увековечени. Пътят е с положен чисто нов асфалт, който допълнително увеличава усещането за цивилизованост и допълва красотата наоколо. Правя няколко снимки в движение и спирам чак в Лютиброд, за да заснема странно образуваните скали, приличащи на високи крепостни стени, все едно някой ги е забил в планината. 

Малко след това приключва леката част от маршрута и се вливаме в главния път малко преди Мездра. Оттук започва сериозната втора половина от пътуването. 2-3 сериозни изкачвания преди и след Враца и натоварен трафик. На мен ми се вие свят и ми е лошо. Оказва се, че главата ми е червена като рак и за пореден път съм слънчасал при пътуване без шапка или каска. Наблягам на водата и стигаме Околовръстния път на Враца. Добираме се до мястото, на което задължително се спира, дори и гарга да не каца наоколо - "Лозницата". Сервитьорката е повече от любезна, кебапчетата - по-дълги от маратонките ми (а това е много!!!), омлета е вкусен, чак се чудим дали да не си поръчаме по няколко бири и да се качим да си легнем, пък ще продължим друг път Така или иначе вече е почти сигурно, че ще пропуснем полуфинала на волейболните ни национали срещу Италия от 19:00 ч. Но не сме тръгнали, за да се отказваме. Зареждаме бутилки минерална вода и започваме да катерим баира след Враца. Оттук-нататък ни очакват непрекъснати изкачвания и спускания, с превес на вторите. Малко преди залез слънце минаваме през с. Баница и спираме в Борован за презареждане. Минахме покрай населени места с имена (пропан) Бутан, Сараево, Хърлец, Алтимир, Мизия, Гложене, Крушовица, Липница. 

Пътуването в тъмно се оказа по-безопасно, отколкото през деня. Стопчетата, светлоотразителните жилетки и прожекторчетата с лупа, които използвахме ни открояваха отдалече и колите ни заобикаляха от другото платно. На някои с тези жилетки сигурно сме се сторили за катаджии, не знам. След 220 км. и всички перипетии дори равните участъци ти се струват трудни като изкачване. По цялото колело - по движение, капли, рамка, калници се бяха наслоили солидно количество кал и мръсотия. Беше като след офроуд. Най-важното е, че в 22:30 пристигнахме в Козлодуй, пихме бира, хапнахме дунавска рибка и други вкусотии, а на следващия ден бяхме готови за нови подвизи! 

Сега се чудя коя ще е следващата по-дълга дестинация. Имам няколко много добри идеи!

Да вярваш на карти или как прекосих Родопите нашир

Това е пътепис за преодоляване на над 2000 м. денивелация и ползите от това

След интересната разходка от София до Пловдив с колела миналата седмица исках да разнообразя с едно по-дълго планинско каране.

Този път обаче трябваше да тръгна сам и реших маршрутът да е от София през Юндола до Гоце Делчев. Пресмятах километрите и затова прибегнах до сайта BGMAPS, който прецени, че от Белово дотам би било най-добре да ме прекара през гр. Септември. Дори не знаех, че има подобен път, но маршрутът ми се стори интересен, а и отдавна не бях минавал през Велинград. Не бях сигурен дали някога ще стигна по-далече от СПА столицата на Балканите с кола. Същевременно маршрутът предполага красива природа и интересни кътчета. Затова най-добрият вариант ми се стори вече отъпкания преди дни път до Септември да го мина с влак, за да имам повече време за туристически обиколки.Взех само фотоапарат, една камера GoPro, която така и не успях да закрепя и не можах да снимам клипове, малко пари и зарязах раница и всичко друго, за да ми е по-леко.

Тренът с китното име "Слънчев бряг" в 6:55ч. пристигна в 8:30 на началната точка, от която ме очакваше чисто новият асфалт при преминаване на дефилето от Варвара до Велинград. А природата е толкова красива, че баирите не могат да отнемат от вниманието ти, заето в запечатване на картините при миксът от скали, спускащата се река и релсите на теснолинейката, преминаващи през скали, мостчета, реки и тунели, прокопани в камъка... С кола винаги ми се е струвало, че има доста катерене, но сега този час и малко с колелото не го усетих.

По препоръка на приятел, след като минах през Клептуза, точно до прелеза, седнах да изям пържола и порция енергийни яйца в кръчма с интересното име Киселия. Там най-после видях миниатюрното влакче, пътуващо към Добринище. Което заради това имаше шанса да ме настигне най-после.

След като летовниците от съседните хотели най-после се събудиха и напълниха заведението, се насочих към изхода на Велинград и сериозното катерене започна плавно.

Целият път е в добро състояние. И е от тези, които аз наричам тип велоалея - непознати и не много често използвани. Не са връзка между големи градове и по тях се движат само автомобили на местни жители. От Велинград до Сатовча в моята посока минаха 10 автомобила. Странното е, че в обратната посока бяха поне 3 пъти повече. Но дори 50 коли за половин ден каране си е супер. Като се има предвид, че доста изненадващо ме предаде и батерията на телефона. Останах съвсем откъснат от цивилизацията. През цялото време покрай пътя текат реките Бистрица и Башегрек, чийто шум те успокоява и в унисон с вятъра, преминаващ през клоните на дърветата, карат сетивата ти да се слеят с природата, което те праща в нирвана.

Отначало пътят започва да се изкачва леко-полеко, докато се стигне отбивката за с. Грашево. След това започваш да се чувстваш като във фитнес. Скоростта все по-успешно намалява, докато правопропорционално усилието ти се увеличава и велоергометъра не започне да ти се струва като детска игра, а дробовете ти работят с пълен капацитет и изхвърлят от най-затънтените си краища малкото останал мръсен софийски въздух. Имаш чувството, че засмукваш въздух с дебитите на дизелов двигател. Когато започнеш да караш 15 минути със скорост 8 км/ч, се замисляш дали има смисъл да го правиш, или просто да слезеш и да буташ. Разликата не е голяма - пеш си с 6 км/ч и направо си почиваш. В продължение на около час сменяш карането с бутането. Затова и слагам тапите в ушите и сменям Enigma, която слушах във влака с по-агресивна, за което тъкмо на място идва папката с Trap music, която вкарва поне две конски сили в повече.

А за това колко високо се изкачваш можеш да предположиш по растителността. Докато във Велинград е била изцяло широколистна, през тези 15 километра нагоре след местността Сухата лъка до Каратепе тя се измества отначало леко с иглолистни дървета, след това широколистните стават все по-малки и по-малки, докато накрая не изчезват съвсем и отстъпват място на високи борове, присъщи само на високите планини. Изкачването ми напомня първия път преди 12 години, когато тръгнах на разходка към Панчарево и стигнах до Боровец. То е идентично с това след Самоков - също толкова стръмно, но почти два пъти по-дълго.

Желанието ми да се метна в някое вирче на реката намалява, също както и температурата. Може да е все още лято, но в началото на септември по тези места си е вече хладно. Накрая достигам местността Каратепе на около 1500-1600 м адморска височина. Там се намира защитената местност Меандрите на река Рибна. По поляните, открили се на възвишението, пасат необезпокоявани от нищо крави, а тишината е толкова красива, че не ти се мърда. Представям си как след малко повече от месец тук всичко ще е сковано от сняг и ще бъде също толкова красиво. Само че с други цветове.

Дори загрял си слагам якето, което няма да сваля до вечерта, макар че си мислех, че ще го ползвам само докато карам надолу с 50 км/ч към с. Побит камък.

Винаги е приятно да се спускаш с максимална скорост по завоите. Но не и когато имаш да изкатериш още един връх. И знаеш, че всеки метър надолу след това ще ти излезе през носа. :) Все пак с усмивка стигам до отбивката за с. Медени поляни, много преди което - само на километър, се намира с. Побит камък.

Мога да разбера какъв е основният поминък на местното население по обработения дървен материал, който стои от двете страни на пътя преди табелката на селото.

Най-известната забележителност и причината, поради която носи това име е менхирът, или другояче казано - 4-метровият побит камък, който се намира в поляните в близост до къщите. Наистина не би изглеждал толкова невероятно, ако нямаше точно тази форма и не се намираше в центъра на ливади, в околовръст на които не може да се открие камъче, камо ли скали с такъв размер. Според някои не е просто менхир, а кромлех - древно тракийско светилище, с основен камък във формата на фалос в центъра и заобиколен от други каменни блокове. Такива липсват, но наистина като че ли има следи и един по-малък къс стои в непосредствена близост.

Разгоних стадото овце, което пасеше спокойно в сянката му, за да мога да направя няколко снимки без тях, че да не си търсят после авторските права.

Каквато и да е истината и историята на камъка, със сигурност забележителността е интересна и си заслужава да се види. Задавах си доста въпроси. За това колко много народи са минали оттук. Какво ги е карало да за заселват и после да си тръгват? Как е ставало това? Дали са тръгвали към по-плодотворни райони, или просто са били избивани от други племена? Дали винаги е било толкова красиво, или изобщо не са се вълнували от това, а най-важна е била реколтата? За това как са домъкнали скала, тежаща 90 тона преди около 35 века, за да обожествят плодотовистта на човека. А и на природата, като се има предвид колко много са почитали нейните сили древните траки.

Направих и мислен паралел между тогавашните политеистични вярвания, развитието на вярванията, първоначално почитащи горите, потоците, слънцето, земята... и впоследствие лепващи им образи, имена, докато се стигне до монотеистичните религии, техните разколонения и разновидности. За това колко много религии са изповядвани по тези земи. Как монументът е надживял всички тях. И след толкова промени стои тук пред мен. Явно всички тези хора с различни етноси, религии и виждания са изпитвали страхопочитание към причината за издигането му, за да остане непокътнат. И за да може да съжителства с джамията, която се намира на 300 метра от него.

Точно докато разсъждавам по тези въпроси, мюезинът започва да привиква от минарето вярващите на молитва и ме разсейва от разсъжденията ми. Качвам се на колелото и продължавам към село Медени поляни. Разчитам на точността на имената не толкова, за да срещна някоя мечка, колкото поради предположенията ми, които се оказват основателни. Не е нужно дори да стигна до него - от едната страна виси гората над теб, а от другата тучни поляни и река Доспат, от които ти капе мед на сърцето. Карах няколко километра и се наслаждавах, и само силният настрещен вятър ме накара да обърна колелото и да продължа по маршрута.

За пореден път разбрах защо обичам тази планина толкова много. Повече от останалите. Всичко в нея излъчва прекрасен дух, енергия и красота. Една мекота, която успокоява и те зарежда.

Нямах търпение да продължа, за да открия нови и хубави места до крайната цел. Да обикалям, докато не свършат силите ми и да съм поел колкото се може повече от този прекрасен родопски въздух. Затова и потеглям в посока Сърница. Разговарях с двама местни - за различни пътища, за други забележителности (макар че всичко наоколо е забележително), разпитах ги и за пътя, по който трябва да тръгна към Сатовча, който завива на горския пункт:

- Как е пътят?
- Ааа, добре е.
- Стръмен ли е?
- Има малко изкачване.

Благодаря им и потеглям. На няколко километра стигам пункта Стойчов чарк. Оказва се горско-граничен.

Оттук може да се продължи направо към Сърница и оттам до Доспат. Пътят предлага разкошни гледки и панорама към красивия язовир. Бих тръгнал натам, но съм на сватба в Огняново и затова завивам надясно, а изведнъж асфалтът свършва. 

Това обаче не ми направи толкова голямо впечатление, защото вниманието ми е заето от няколко къщички, скрити зад няколко огромни купа сено. Като казвам огромни, означава че такива съм виждал само на снимки от чужбина. Никога на живо. Гледката е толкова алпийска с това самотно стопанство на фона на величествената планина зад гърба й. Планински стада, планински крави и планински кучета, пазещи всичко това. Открих бабата, която прекопаваше градината малко по-надолу.  Всеки още гледаше изненадано, докато разгонваше четирикраките стопани, които не спираха да ме лаят. Разпитах я за отшелническия живот далече от селата, за купите сено, за животните и продължих нататък.  Чак тогава осъзнах, че е време да се сбогувам с всякакви нормални пътища, въпреки че според BGMAPS оттам минава път. Той обаче повече прилича на козя пътека, макар и значително по-широка.

Съвсем скоро пътят започва да навлиза в полите на планината и става невъзможно заради стръмното изкачване и едрите камъни, от които се състои трасето. Не мога да повярвам, че правех планове как другия път ще мина с колата за по-кратко, за да видя тези места. Но двойно повече се радвам, че съм тръгнал точно с колело и при това не шосейно. Защото в последния случай щеше да се наложи да мъкна на гръб 40 км счупена на части шосейка.

Катеря се и влизам все по-навътре в гората. Около мен са само дървета, оглушаваща тишина и безкрайното катерене. Ляв завой, нагоре, десен завой, нагоре. А слънцето все повече изчезва и се накланя към хоризонта на запад, който не можех да видя от хълма и гората. Неслучайно една от местностите, през която минавам се нарича Темната гора, а друга - Гроба. Не можех само да разбера какъв точно път е описан в картите. Предположих, че може би някой древен римски. След час бях убеден, че съм единственият човек в доста широк периметър, но със сигурност не и единствената жива душа. Какво по-добро място за прикритие на стада вълци или мечки. А те се появяват и посред бял ден. Не съм страхлив, но доста рационално започнах да кроя планове за всеки от двата случая. Няма накъде да се бяга, не мога да карам с висока скорост, а има ли и смисъл. Вълците са за предпочитане, моят страх би бил по-малък от техния със сигурност. Но за мечките, които тези дни се бяха появили в не едно родопско село, просто нямах шанс. Само се надявах, че знаят приказката - който го е страх от мечки не ходи в гората и ще ме вземат за смелчага.

Накрая просто реших,че няма смисъл да ме е страх, сложих си отново тапите в ушите, пуснах Faithless и почнах да си свиркам нагоре към върха. Чак се стреснах като видях след още час как двама местни се спускат с мотор ИЖ надолу бавно по камъните, но те бяха по-учудените от срещата. По пътя видях само още един човек - горския в пункта на върха. Нямам идея след колко време и псувни по картопроизводителите. Просто погледнах между боровете и видях отсреща върха над Побит камък. Беше някъде по-ниско. След толкова катерене и умора имах чувството, че ще видя Мусала някъде под мен. Бях съвсем близо до връх Беслет с неговите 1938м., като началната точка в град Септември беше 239м.н.в.

Скочих на педалите веднага щом стана равно и започнах да се боря с камъните, дори когато започнах да се спускам и ме подхърляха във всички посоки. Зад един завой се появиха три дорести коня, красиви и мощни. Изпълниха ми душата от удоволствие. Бяха пуснати да се разхождат свободни и да пасат на воля.

Два километра по-надолу видях няколко вили на по-богати жители на Сатовча и ръчно изработена табелка в моята посока на английски. Смях се и се чудих на този международен надпис такъв прекрасен европейски път. След табелата най-после започна асфалтов път, макар и в доста лошо състояние и с дупки, покрай които слаломирах като скиор в продължение на половин час с максимална скорост.

По тази отсечка до главния път Гоце Делчев - Доспат, дълга повече от 5 километра имаше сигурно над 100 чешми и беседки, правени от местните хора. Като цяло след Велинград имаше доста чешми, но тук бяха през 20 метра. През малкото си свободно време през топлите месеци, хората от района могат да идват на пикник покрай реката, пътя или където поискат. Местата за почивка са невероятно много.

Накрая пътя опира по средата между селата Сатовча и Плетена. Оттам завивам надясно и с изключение само на няколко леки изкачвания, които ми се струват огромни вече, всичко е само спускане или равно чак до град Гоце Делчев.

Първо е отбивката за село Долен. Това е прекрасен архитектурен резерват с 350 традиционни родопски къщи. Има и красива стара църква, в която са снимани много български и чужди филми. За опазването на къщите от разрушението преди няколко десетилетия, както и тези в Ковачевица и Лещен, които се намират по-близо до Гоце Делчев се е погрижила моя позната изкуствовед - Виолета Василчина с екип от Министерството на културата. И трите селца трябва да бъдат посетени поне веднъж в живота от всеки българин.  Чужденците го правят. И дори са собственици на не малко от къщите.

След 8 км., точно след табелката на община Гърмен, преди село Долно Дряново, отляво на пътя се намира друго древно светилище в местността Градище. Там са изградени и много хубави еко-пътеки по европейски проекти и могат да се разгледат много интересни зоо- и антропоморфни скални образувания, сред които три скали като човешки глави, на патица, змия, дракон. В светилището има открити два пещерни заслона, останки от древен гръко-римски път и римски мост. Предполага се, че оттук е минавал търговски път, свързващ акваторията на Тасос с Пистирос - в близост до с. Ветрен (може би точно по продължението му бях стигнал дотук...).

Баните в село Огняново (това което се намира на 12 км. от Гоце Делчев, а не някое от другите три в България) са друго хубаво и предпочитано място от много туристи, със своите минерални басейни и лековита вода.

След 140 км. катерене из планини, пътуване с влак и мръзнене бях сигурен в няколко неща - никога не съм се натоварвал толкова с колелото, бях минал през прекрасни места, но не бих посъветвал никой да поеме по същия маршрут. Дори ако знаех, щях да заобиколя отдясно покрай язовир Доспат и въпреки повечето километри, щях да пристигна по-бързо.

Стигнах в 20:00, когато тъкмо се стъмваше, седнах да вечерям и въпреки умората ядох двойно, и след няколко бири бях забравил, че съм карал. Всичко отново беше хубаво, а умората забравена.