От доста време се чудя какъв е прага на човешките възможности...
И на моите в частност.
В
средата на Септември се роди идеята в последния уикенд от месеца да
направим опит да стигнем до Дунава с колелетата. И въпреки влошаващото
се време и противоречивите синоптични прогнози със Силвестър се
приготвихме за съботен преход. Наследниците на Любка Кумчева и Минчо
Празников предвещаваха леки превалявания и студено време, но това не е
толкова лошо за вътрене на педали. Към 3:00 през нощта обаче ентусиазмъм
ми започна да понамалява, след като се събудих от шума на пороя,
изливащ се навън... Прекрасно за излежаване в съботна утрин, но не и за
това, което бях планирал. Спах на пресекулки до 5:45 и станах да се
приготвям с надеждата поне да спре да се излива като из ведро.
Последваха закуска, приготвяне на раницата с дрехи и други
приготовления, свързани с предстощото дълго пътуване. Дъждът почти
спира, разхождам кучето в градинката и слънцето а-ха да се подаде зад
облаците... Обнадеждавам се. Прибирам го, обличам се и дръъъънннн...
Започва да вали с нова сила. Става 7:00. Ще се изчака половин час.
Минава, но никаква разлика. В 8:30 се проклинам, че съм станал толкова
рано. Можех да се наспя хубаво и тепърва да съм станал. От доста време е
светло, крайно време е да потегляме, пък да става каквото ще. Почти се
бях отказал, но ще е кофти само докато се намокрим, после ти става
безразлично. Вадя колелото в коридора и чувам непривичен звук. Надявам
се да не е това, което си мисля. Поглеждам. То е. Задната гума е
гръмнала от слънцето на балкона предния ден... Това НЕ може да е истина!
Не съм пукал гума от 5 години. Почти съм готов да се съблека и да е
хвърля под завивките на топло. Толкова рано няма и откъде да купя друга.
Силвестър ми дава надежда. Отивам да я залепя в сервиза и в 9:30 сме
готови да потегляме.
Поне час е нужен да излезем от София. Вали горе от
облаците, вали долу от гумите, вали встрани от колите, минаващи през
локвите. Какво пък. Не сме тръгнали на бизнес среща. С тези облаци и
дъжд столицата изглежда още по-сива и подтискаща. Нямам търпение да я
напусна час по-скоро. Слънцето се бори колкото силите му стигат да се
покаже и да ми оправи настроението, да вдъхне живот на заобикалящата ни
природа и да прикрие следите от пристигналата есен.
Стигаме Нови Искър и
след Курило се свършва с равнинния пейзаж. Винаги съм ненавиждал да
минавам този път към Своге с колело. Не можеш да хванеш темпо, защото в
продължение на 50 километра всичко е - нагоре, надолу, наляво, надясно.
Катериш здраво, после се пускаш стремглаво, влизаш в завоите понякога
по-бързо от колите. И се опитваш да избягваш дупките. Хубавото е, че
половината от Дефилето вече е с подменен асфалт и съвсем скоро ще стане
един добър път за каране. На обяд сме в града на шоколадите. Докато
намерим кръчма за отмора се излива поредният порой. Сядаме в центъра на
града под чадърите на симпатичен ресторант и в този момент Мърфи спира
дъжда... Поръчваме си дузина кока коли, свински джоланчета от обедното
меню и пърленки. Всичко без последните пристига, зачакваме докато ни
позволява апетитът. Накрая не издържаме. След 40 минути чакане казваме
на сервитьорката да си ги поделят. Все пак ни чака път. Тя се интересува
накъде сме тръгнали. Оказва се, че дори не знае къде се намира
Козлодуй. Мислех си, че подобно нещо е възможно само при американците,
но уви. Купувам още провизии, които със сетни усилия донатъпквам в
раницата. Вече по нищо не изглеждам на колоездач. Тя е приела формата на
онези планински раници за седмични преходи. Професионалните колоездачи
дават по 1000лв., за да свалят още 10 грама от теглото на колелото си, а
аз все едно съм качил 2-годишно дете на гърба си. 
В края на Своге
следва солидно, но кратко изкачване и след това вече природата, релефа,
времето и настроението стават все по-приятни. Автомобили почти няма,
пътя става все по-равен, Искъра е досами пътя и можем да се наслаждаваме
на спускащите се покрай нас води, да караме един до друг и да си
приказваме за какво ли не. Времето и километрите минават неусетно. След
20 километра стигаме до гара Лакатник. Минаваме няколко малки селца и малко след това на гара Елисейна се намира
отбивката за манастир Седемте престола, който е високо в
планината, на уникално място, което те зарежда и ако се абстрахираш от
хората наоколо, те кара да се чувстваш наистина много близо до Господ.
Манастирът е доста внушителен - не по размери, а с красивата си
архитектура, вековната секвоя, добре поддържания двор, окосена ливадка,
много цветя и седемте олтара в църквата. Но той не влиза в плановете ни,
също и пещера Темната дупка, затова продължаваме по пътя си. Минаваме
покрай няколко мини ВЕЦ-а, а слънцето вече е изгонило облаците и приятно
ни гали около подгизналите тела и дрехи. Ако бях в София, в този
момент, направо щях да полудея от яд. Ето затова човек трябва да
рискува, пък каквото сабя покаже. Първите 100 километра минават
неусетно, все още караме необезпокоявани от моторни превозни средства,
дърдорим си глупости, кроим планове за следващите маршрути през тази или
следващата година, караме без ръце като деца и разглеждаме скалите,
които ни обграждат. Някъде там встрани от пътя се спускаме до Черепишки
манастир "Успение Богородично". Толкова пъти съм гледал табелката към
него и съм я подминавал с колата си по Е-79, Време е да го посетя.
Спускаме се 500м към него и директно попадаме на много приятен и
приказлив чичко, който ни разказва всичко за манастира. Всеки път се
убеждавам колко умело игумените още от древността са избирани
най-най-красивите места за построяването на тези духовни обители. Места
на които душата ти наистина може да полети.
На тръгване човекът ми
обясни откъде мога да мина, за да се открие панорама към местността.
Катеря се по кози пътеки и заставам на ръба на скалата, за да мога да
обхвана манастира и околността в една снимка. Наистина е красиво. Но на
живо е още по-хубаво!
Тук трябва да решим накъде да тръгнем. Дали през
Врачанския балкан под връх Околчица, покрай малки и китни селца, сгушени
между дърветата, или по „царския път”. Силвестър предпочете равния
главен път пред поне час стръмно катерене, за което по-късно
съжаляваше (oттам може да се стигне до възрожденската къща на баба
Илийца в с. Челопек, която е построена преди броени години от нейните
потомци, но по нищо не бихте познали, защото е възстановена изцяло в
оригиналния и вид и изглежда на поне два века. А оттам нагоре се стига
до лобното място на един от най-великите българи - Христо Ботев. Едно
красиво място, което е важно да се посети от всеки българин, от което
освен всичко друго се открива невероятна гледка към целия район и всички
околни селища).
Минаваме няколко тунела и се оказваме на
място, което ми
изглежда като пренесено от каньоните на Черна гора в покрайнините на
Мездра. Все едно не си в северо-западнала България, а караш към
Адриатическо море. От едната страна е изсечена скала над пътя, а от
другата - пропаст, спускаща се до Искъра, чието течение все още следваме
и след който започва да се издига Врачанския балкан, с неговите зъбати
хребети, издигащи се над зеленината, без която би изглеждал
недружелюбен, но в случая го прави загадъчен и магнетичен. Създава
впечатлението, че някой по-голям от нас го е рязал с нож и е създал
отвесни скатове, докато покрай тях са падали дървета като борови
иглички, наместо стърготини. Балкана, откъдето и да го погледнеш - дали
откъм Мездра, Враца или Вършец е все същия странен и уникален.
Заобиколени сме от красиви, издълбани скали с причудливи форми. Няколко
кратки километра, в които си затаил дъх и с нетърпение очакваш с какво
ще те изненада всеки минат завой и какво се крие след него. Стигаш до
следващия и едновременно искаш да спреш, за да се насладиш, но ти е
любопитно какво ли ново интересно съчетание на природата може да те
изненада след следващия.
Карам със зейнала уста и докато се задействат мозъчните клетки, за да
ми напомнят да си извадя фотоапарата, вече съм минал покрай доста
кътчета, заслужаващи да бъдат увековечени. Пътят е с положен чисто нов
асфалт, който допълнително увеличава усещането за цивилизованост и
допълва красотата наоколо. Правя няколко снимки в
движение и спирам чак в Лютиброд, за да заснема странно образуваните
скали, приличащи на високи крепостни стени, все едно някой ги е забил в
планината. 
Малко след това приключва леката част от маршрута и се
вливаме в главния път малко преди Мездра. Оттук започва сериозната втора
половина от пътуването. 2-3 сериозни изкачвания преди и след Враца и
натоварен трафик. На мен ми се вие свят и ми е лошо. Оказва се, че
главата ми е червена като рак и за пореден път съм слънчасал при
пътуване без шапка или каска. Наблягам на водата и стигаме Околовръстния
път на Враца. Добираме се до мястото, на което задължително се спира,
дори и гарга да не каца наоколо - "Лозницата". Сервитьорката е повече от
любезна, кебапчетата - по-дълги от маратонките ми (а това е много!!!),
омлета е вкусен, чак се чудим дали да не си поръчаме по няколко бири и
да се качим да си легнем, пък ще продължим друг път Така или иначе вече е
почти сигурно, че ще пропуснем полуфинала на волейболните ни национали
срещу Италия от 19:00 ч. Но не сме тръгнали, за да се отказваме.
Зареждаме бутилки минерална вода и започваме да катерим баира след
Враца. Оттук-нататък ни очакват непрекъснати изкачвания и спускания, с
превес на вторите. Малко преди залез слънце минаваме през с. Баница и
спираме в Борован за презареждане. Минахме покрай населени места с имена
(пропан) Бутан, Сараево, Хърлец, Алтимир, Мизия, Гложене, Крушовица,
Липница. 
Пътуването в тъмно се оказа по-безопасно, отколкото през деня. Стопчетата, светлоотразителните жилетки и прожекторчетата с лупа, които
използвахме ни открояваха отдалече и колите ни заобикаляха от другото
платно. На някои с тези жилетки сигурно сме се сторили за катаджии, не
знам. След 220 км. и всички перипетии дори равните участъци ти се
струват трудни като изкачване. По цялото колело - по движение, капли,
рамка, калници се бяха наслоили солидно количество кал и мръсотия. Беше
като след офроуд. Най-важното е, че в 22:30 пристигнахме в Козлодуй,
пихме бира, хапнахме дунавска рибка и други вкусотии, а на следващия ден
бяхме готови за нови подвизи! 
Няма коментари:
Публикуване на коментар