Хотелският телефон звъни за пореден път.
Постепенно и трудно изплувам от дълбокия сън. Не мога да осъзная къде точно се намирам и дали все още не сънувам.
"Hello" - вдигам слушалката и се стряскам от гласа си.
"Ало, Цецо, звъня ви от 2 часа и не мога да ви открия, какво става по дяволите? Търсим ви под дърво и камък, нашите се притесниха, телефоните ви са изключени! Родителите на Шозо и останалите японците са тук от доста време, а след 15 минути трябва да тръгваме за сватбата към другия край на Токио. Готови ли сте?"
Опитвам се да осмисля половината думи през зверския махмурлук, от който ще ми се пръсне главата. Запомням само последното изречение. Да сме готови? Ние спим, за какво да сме готови? Веско ме гледа неразбиращо с кървясали очи от съседното легло. Мога да се закълна, без да съм се поглеждал в огледалото, че моят поглед не изглежда по-добре.
"Ало, там ли си? Готови сте, нали? Чакаме ви във фоайето на нашия хотел"
Е сега си ... ...... .
"Да, да. Идваме..."
Ставам, дърпам завесите. О, Господи! Слънцето ще изпепели мозъка ми. "Неееееее" изкрещява Веско. Ако изобщо съществуват вампири, сега разбираме как се чувстват на дневна светлина.
Виждам костюма си, смачкан в сака. Трябва да го изгладя, да вземем душ и поне малко да заприличам на сватбар. Трябва и да стигнем до хотела на Миро, за който единствено знам, че се намира наблизо, но къде точно - нямам представа. Поглеждам часовника - минава 13:00ч.
Трябва да действаме почти със скоростта на светлината, но постигаме единствено сблъсък на елементарни частици, на каквито приличаме. А адронния колайдер, в който се намираме под формата на хотелска стая се превръща в Хирошима.
Измъкваме се на тичане от Royal Park Hotel и се насочваме към Park Hotel Tokyo, влизаме и няма никой. Оказва се, че сходното име ни е подвело и не сме където трябва.
Изскачаме на пътното платно, японците ни гледат смаяно. Никой не смее да слиза от тротоарите, но ние нямаме време да се катерим до второто ниво с ескалатори, оттам да минем по пешеходен надлез до другия тротоар и по друг ескалатор или свободния асансьор да слезем на 5 метра разстояние оттам, където се намираме в момента. Всъщност цели квартали са построени така. Изобщо няма достъп до улицата, а пешеходците вървят на няколко нива. Хотелите и другите сгради започват от различни етажи и загубваш реална представа дали си 3 нива под земята или 2 над нея. Магазини и цели площади са изградени доста под земята, но са толкова обширни, че усещането е като за кота нула.
А изглеждаше толкова лесно от хотелската ни стая на 32 етаж - хотелът на Миро беше точно отсреща. Долу обаче положението е отчайващо. Когато алкохолът във вените е повече от кръвта, ориентацията абдикира тотално и безусловно. Казвам си наум, че повече няма да пия! Но съм наясно, че през годините съм имал това намерение други 1287 пъти.
Миро ни звъни за пореден път през последния час. Тактично не му вдигаме. Не ни се слуша конско, струващо 10лв. на минута. И без това няма как да му отговорим къде по дяволите се намираме. Ние сами не знаем.
След още 15 минути лутане нахълтваме във фоайето. Изглеждаме абсурдно на фона на посетителите, разглеждащи изложените там картини. Като извънземни ни гледат и братята, и родителите на младоженците. За щастие не могат да видят нито срама, нито червените ни очи зад слънчевите очила, които носим и не смятаме сваляме дори на закрито. Изплюваме някакви извинения, които увисват на фона на културата на тази нация, за която закъснението е ужасна обида и дори да умираш нямаш право да закъсняваш.
С наведени глави се насочваме към спирката на метрото, което минава отново няколко нива над улицата и спира пред един от входовете на хотела. Вътре неловкото мълчание е прекъсвано само от повтарящи се въпроси от страна на японците - "Rоppongi, м?" и смях. Първоначалното ми недоумение е заместено от още по-голям срам веднага, щом разбрах какво точно означава въпроса.
Предишната вечер решихме да видим как купонясват по японските дискотеки. Веско беше разпечатал цяла папка с описания и адреси на клубовете с най-висок рейтинг. Избрахме най-добрият и се насочихме натам. Местоположението се оказа в някаква малка глуха уличка. Зверски ме изнерви отбягването на младите японци, които се опитвах в продължение на час да спра, за да ни упътят. Буквално всички ме заобикаляха отдалече. Чак на следващия ден, докато пътуваме към сватбата, разбирам причината. Бяхме попаднали в квартала, известен в цял свят като място за женски ласки, наркотици или просто масаж със или без щастлив край - Рапонги.
Представям си как изглежда гологлав двуметров гигантски чужденец в очите на дребните японци, опитващ се да ги спре посред нощ в този съмнителен квартал. Все едно да ти изскочи някой арабин с две глави по-висок от теб в полунощ насред Лъвов мост. И аз не бих спрял! Все още никой не ми вярва, че сме празнували ергенско парти и съвсем случайно сме попаднали в Рапонги.
Бащата и братът на младоженеца си дъдрят някакви неща на техния език, мятат погледи към нас и се подсмихват регулярно, докато сме в метрото. Когато пристигаме до ритуалната зала вече всички присъстващи знаят.
Край на I част
Токио никога не спи
Бюджетен японски автомобил почти за без пари
Глуха уличка
Tokyo tower
Познат ми е този дизайн, но не помня откъде
Ако си хазяин в Токио само с няколко наема ще можеш да си купиш подобно возило. Квадратен метър в този град струва колкото къщата на баба ви.
Roppongi, разбира се!
Playboy, разбира се.
Няма коментари:
Публикуване на коментар