Из Токио на колело

Откъдето и да го погледнеш, Токио е най-големият град в света. Броят на жителите му, заедно с предградията, е около 35 милиона. При „мегаполис“ като София – около 20 пъти по-малък, с всичките задръствания е малко стряскащо да отидеш в столицата на Япония. Представяш си един огромен хаос, задръствания и мръсен въздух. Чудех се дали да си купя маски за лице като потеглих натам и да се слея с половината японци, които носят подобни, когато излизат навън.

Всъщност Япония не е в Азия. Териториално може би, но по всеки друг признак тази държава не принадлежи на Азия.

Улици и пешеходни пътеки на няколко нива, които те карат да се чудиш дали си под земята или над нея, докато не изгубиш съвсем представа. Стъписването от сложната система на метрото и безкрайните тълпи от хора бързо се измества от стриктната подредба на всеки един детайл в тази държава от бъдещето.

Велоалеи има почти колкото в София. Лично аз не видях, освен по парковете и по някои тротоари. Но за Япония това е разбираемо. Всеки квадратен сантиметър от територията ѝ струва цяло състояние. И въпреки това пречки за колоездачите няма. Можеш да караш по тротоара или улицата, без да бъдеш хулен или някой да ти се сърди за това. В час пик можеш да видиш типичните за Япония градски велосипеди, окичени с две кошчета за малки деца отпред и отзад, докато майка им ги връща от училище или детска градина дори в дъжда. Освен многото градски карачи за щастие успях да видя и доста сериозни колоездачи със скъпи шосейки. Предполагам, че на тях не им е никак лесно да си направят тренировка като нас в България, понеже трябва да минат почти 100 километра, за да излязат от Токио. По улиците могат да се срещнат и полицаи на колела. Във всеки квартал има малки будки (нещо като квартални), откъдето потеглят патрули от по двама полицаи на велосипеди. За съжаление не ми позволиха да ги снимам, понеже е забранено както в повечето държави. Но снимах други в гръб. Опитах се да поговоря с някои колоездачи по светофарите, но както повечето японци, те почти или изобщо не говореха английски.

Токио е един прекрасен град за колоездене – изключително равнинен, без много хълмове, с много дисциплинирани и толерантни шофьори, а слуховете за задръствания и мръсен въздух, които бях чувал, са абсолютен мит. Задръстване така и не видях из цяло Токио. В натоварен час няма шанс да те хване втори път червен светофар. Улиците са толкова чисти, че можеш да ходиш по бели чорапи без по тях след това да има следи от употреба. Всички автомобили са чисти като след мивка, почти няма дизелови и поради тези причини въздухът е в пъти по-чист от българския. Затова и навсякъде можеш да видиш велосипеди. Те са основен тип транспорт, след метрото. До някои жилищни сгради има спретнато изградени паркинги за колела, които постоянно са пълни. Най-често срещани са ужасно грозните местни градски велосипеди. Освен тях е пълно с други изключително интересни миксове от различен вид колела. Например планинско колело с извито шосейно кормило, че дори и тип Балканче, преправено с рога. Разнообразието е пълно. И всеки велосипед си има регистрационен номер.

За мен беше предизвикателство и имах голямо желание да обиколя най-посещаваните забележителности из Токио с велосипед. В интерес на истината най-голямо затруднение ми създаде намирането на място за отдаване на велосипеди под наем. В интернет открих по-малко от десет такива в целия град. Има и верига от 3 пункта за отдаване на градски велосипеди под наем, но те не бяха моята цел. Второто най-трудно нещо беше да открия колело за човек, висок над 2 метра, а не е тежко и малко по размер градско. Вече бях взел под наем едно такова 20-килограмово от хотела, в който бяхме отседнали в планинския курорт Хаконе и буквално си ритах коленете в брадичката дори при максимално вдигнато колче на седалката. Така че не исках да си го причинявам отново. След отказа на най-близкия хотел с услугата rent-a-bike да ми отдадат под наем, понеже не съм техен гост, бях готов на всичко. Сдобих се с мъничко по размер сингъл спийд колело, върху което се чувствах като на BMX. Но пък беше слънчево и топло, а безбройните забележителности очакваха да бъдат посетени.

Леко объркващо е да караш вляво. За пръв път карах колело при обратно движение, но бързо се свиква, с изключение само на по-сложните кръстовища с разделени ленти и включващи по няколко потока, които не са рядко срещани из Токио. Повечето главни пътища са с поне 3 ленти на движение и удобно приспособени места за паркиране, и спиране на автомобили, така че карането на колело е голямо удоволствие. От страхотното Pillar Cafe ми дадоха заедно с колелото и катинарче. Не бях ползвал такова от 15 години. Съветват те да не оставяш колелото си без надзор или ако се налага да влизаш в някое сграда, да го връзваш. Това в България не помага по никакъв начин, но там е абсолютна гаранция, че никой няма да го пипне, макар че виждах на много места по улиците просто оставени колела, без да са вързани. Вероятността да ти откраднат колело в Япония е почти същата като да не ти откраднат в България. Цената за наем на колело варира около 3000 йени (50лв.) на ден. При връщането ме изненадаха като ме почерпиха с вечеря, което беше страхотен жест.

Токио всъщност се оказа не толкова голям град. Сутринта се разделихме с моите приятели, които потеглиха с метрото към Asakusa – квартал с красиви храмове. Аз през същото време обиколих няколко забележителности и по обяд се оказах до най-високата кула в света – Tokyo Sky Tree, висока 634м , открита през 2012г., с която японците много се гордеят. В същия момент зад мен се появиха приятелите ми, които нямаха намерение изобщо да ходят там. В този смисъл – светът като цяло наистина е много малък.

Почти целият партер около комплекса на кулата, който е огромен, беше зает с паркинг не за автомобили, а за колела. Около станциите на метрото е същото. Да видиш дебел японец е много трудно. Те са постоянно в движение, супер дейни са и избягват да се возят в коли. Освен всичко друго се хранят изключително здравословно и вместо да преяждат се наслаждават на храната. Не че имаш възможност да се натъпчеш, докато се храниш с пръчки. Времето, прекарано в Япония, ми даде ценен урок – да се отнасям с уважение към тялото си и към храната, като я подбирам по най-правилния начин.

На това място можеш да видиш умален вариант на Статуята на свободата или пък на Айфеловата кула (Tokyo Tower). Незабравимо е вечер да се качиш на последния етаж на хотел Park Hyatt Tokyo, където е сниман филма „Изгубени в превода“ или да посетиш бар New York, което е един от незабравимите моменти в живота. Можеш да се почувстваш като поканен на рожден ден на Синатра и да имаш гледка към хоризонта, на който 20-етажна сграда изглежда като бълха. Можеш да видиш традиционна японска сватба в шинтоисткия храм Meiji Shrine, да срещнеш интересни хора в Yoyogi park, да посетиш парка с императорския дворец, но там със сигурност няма да те пуснат с колело. Да срещнеш интересни хора в Yoyogi park. И какво ли още не… Токио в град, в който никога няма да ти стигне времето да видиш всичко.

Точно затова за пореден път се убеждавам, че велосипедът освен едно от най-гениалните изобретения на човечеството, е и най-добрият вид транспорт, където и да се намираме. Миналата година с колелото си обиколих цял Париж в рамките на един ден. Този път имах възможността да пропусна лудницата в токийското метро и да отида по най-бързия начин до местата, които не бях посетил цяла седмица.

Вече знам, че до която и световна дестинация да отида, със сигурност няма да ползвам организираните екскурзии или масовия тип транспорт, а ще стигна с колело всички забележителности и ще ми остане достатъчно време да обиколя малките улички и да се потопя в духа на мястото.

Опитайте и вие!

Безброй причини да отидеш до Шипка с колело

Повечето колоездачи се характеризират с любов към природата, здравословен начин на живот и хранене, приключенски дух и… голям патриотизъм. Но истински. Не от шизофренния, изключващ уважение към другите нации, раси и бленуващ България на три океана, с оттенък на чалга и кебапчета.

Затова и един от най-силните образи, които познавам, съчетаващи чертите на типичен колоездач  – Васил Рачев от града на 100-те войводи, за поредна година организира изкачване на връх Шипка, навръх националния празник на България – 3 Март.

Когато искаш да почетеш героите, сражавали се срещу Османския поробител на това емблематично място в българската история, поне за мен трябва да се доближиш максимално до техните страдания, да се замислиш какво им е струвало посред зима да се катерят по урви в снега и да рискуват живота си за свободата на България. Затова да се качиш с колата си до стълбите на паметника, не ми се струва достатъчно подобаващо.

Поради тази причина инициативата на Васко ми се струва най-близо до това, макар изкачването в компанията на толкова много приятели и съмишленици, с които се чувствате като едно цяло, всъщност е песен за сърцето.

Това се случва вече толкова много години. Независимо от метеорологичните прогнози или каквито и да било други пречки.

И тази година стотици колоездачи се събраха от южна и северна България – съответно от Казанлък и Габрово, за да атакуват върха с трибагрениците на гръб или в сърцето.

Ние от колоездачен клуб VELOCITY решихме да стигнем до мястото направо на ход от София, за да е по-пълна картинката. Разнообразието от участниците беше максимално.

Велосипедите бяха шосейни, планински и ретро. Съотношението на мъже и жени беше почти равно. Възрастта варираше в диапазон от 40 години, като най-младият участник беше Цветан Иванов на 16 години. А освен живеещите в София, дойдоха ентусиасти от Вършец, Дупница и за цвят – англичанката Зоуи.

Походът до язовир Копринка, където пренощувахме, премина изключително бързо в приятната компания. Леко позамръзнали след около час чакане да ни вземат интервю от БНТ2 потеглихме, но скоро след това слънчицето се показа и до Пирдоп летяхме под топлите му лъчи сред приказки и закачки. Пред нас хълмовете над Копривщица бяха покрити с черни облаци. Там ни застигна и дъждът, който нагоре ни охлаждаше, но на спускане се беше превърнал в градушка, която връхлетя най-бързите. Полето около тях беше побеляло като след сняг. Около Кърнаре успяхме да избягаме на облака и минахме усмихнати през много важни градчета, дали на България велики българи – Сопот, Карлово и Калофер. След това отново бяхме обилно поляти от появилият се дъжд. Това ни стимулира да стигнем още по-бързо до крайната точка. Малко мокри дрехи не са причина да не караш колело.

Остатъкът от вечерта изкарахме заедно на брега на язовира в ресторантче, което ни предложи изключително вкусни гозби. Само гузната съвест, че караме собствениците да будуват заради нас, не ни остави да продължим сладки приказки до посред нощ. Никой не си спомняше за дъжда или за каквато и да било трудност. Важното беше, че сме заедно и това, което следва на сутринта. Каква по-голяма причина да потеглиш на пътешествие с колело, заедно с други позитивни хора, стремящи се към същото като теб?

В утрото на празничния ден се сляхме със стотиците други колоездачи, събрали се в Казанлък. Всички, широко усмихнати, ведри и щастливи.

Дори само да се включиш в колоната от колоездачи е достатъчна причина да потеглиш към Шипка. Рядко могат да се видят толкова много велосипедисти накуп в България. И докато повечето автомобили ни изпреварват между Казанлък и град Шипка, то скоро след това ние се носим покрай натрупалите се коли, които са спрели в огромна тапа, която ще ги задържи много дълго там.

Всяка година се повтаря един и същ сценарий. От различни краища на Родината потеглят автомобили с желаещи да се качат на Шипка за празника, но сякаш никой не знае, че проходът е затворен на този ден. Следват нерви, паркирани в подножието автомобили и хиляди пешеходци, катерещи върха часове наред.

Дали това не е най-добрата причина да се качиш с колело? Поне половината от тях го констатират, докато минаваме бързо покрай тях. Качването ни отнема около час, а спускането – около 15 минути. Остава ни предостатъчно време да се насладим на хубавото време, ливадите, обляни в трикольори и на величествения паметник. След раздумки с всички качили се, потегляме към Бузлуджа. Повечето от нас никога не са стъпвали там и ни е интересно да се запознаем с останките от идолите на комунизма. Разстоянието е около 10км. и е доста приятно за каране, а гледката, която ни се открива от върха е спираща дъха. Макар да не питая особени симпатии към точно този тип тоталитарно управление, ми става мъчно да гледам място, попито толкова силно с история да изглежда по този начин. Макар да е заключено и забранено за влизане, има една дупка във вратата, през която успяваме да се вмъкнем, заедно с всички останали, които са стигнали до паметника. Състоянието вътре е още по-плачевно. Половината покрив липсва, част от стълбищата също, а което е останало здраво бива отнасяно от времето, дъжда и посетителите къртещи части от стените за спомен. Не е нужно да се възхищаваме на символите на комунизма, но можем да ги оставим поне за посещение на чужденците. Зоуи още предния ден, когато зърна хълмовете 20 километра преди Казанлък, започна да вика – Бузлуджа, Бузлуджа!!! Оказа се, че това е било първото нещо, което са я посъветвали да посети, когато е дошла в България. Както и много други чужденци. За нея беше изключително интересно да види тази постройка, това място.

В последните месеци усещам, че колкото повече се опитват да променят историята ни, толкова по-силно се засилва родолюбието, за сметка на обикновените битовизми, които запълват вниманието ни в последните години. Това се усети и на този 3 Март. Желаещите да почетат празника бяха повече от друг път. Но защо вкарваме отново всички в битовизмите, в разочарование, махленство? Защо отнемаме празника на народа?

Миналата година се засякох с мои колеги в гр. Шипка, които бяха тръгнали с колата си. Бяха чакали повече от час, за да минат половин километър, после продължили пеша. Докато стигнат върха, ние вече бяхме го изкачили, спуснали, обядвали и потеглили за София. Бях си вкъщи, когато те си стигнали до колата.

Тази година те не дойдоха на Шипка.

Толкова е лесно, стига някой да си помръдне мозъка малко. Господа управници, толкова ли е трудно да организирате 20 автобуса, затворете изцяло движението и извозвайте нагоре и надолу през 5 минути желаещите да посетят паметника. Не да карате родители с малки деца да ходят пеша часове, докато децата пищят на гърбовете им. Ще осигурите оборот на превозвачите, ред сред посетителите, намаление на вредните емисии и много, много по-добра организация. И най-вече няма да хвърчат линейки за блъснати хора, както се случи тази година. Но предполагам, че има достатъчно извинения това да не се реализира. Защото само истински патриот би го направил. Но зависи дали това влиза в целите на местната власт.

Точно патриотизмът е нашата основна причина да се качим на Шипка. Освен него, точно това – да си спестим главоболия и дълги часове в задръствания. Вместо това се наслаждаваме на природата с пълни дробове.

Да спестиш пари от гориво като едновременно се грижиш за здравето си не е по-малка причина да се качиш на колелото. Също както да срещнеш отново много стари приятели, с които да споделиш емоцията. Или да се запознаеш с нови.

Мога да изброявам още и още причини. Но знам, че празникът не би бил същия дори на стотна, ако си запаля колата. И знам, че догодина пак ще отида на Шипка с колелото. Защото дори времето да не е подходящо, това ще е само една причина да не отида. А остават толкова много, за да го направя пак.

п.с. Другите причини са Боко, Калин, Здравко, Васко, Зоуи, Петя, Първан, Цецо, Треки, сем. Стоянови, Ивето, Теодор, Силвестър, Тошко, Ачо, Ирена, Лазар, Ники, Веско, Балабана, Стаси, Минко, Тино…. и безброй други…

Равносметка

Три години от края на света. Поне такъв, какъвто сме го познавали, според маите.

Или другояче казано. Днес навършвам Христовата възраст - 33. 

2015-та е към края си и вече спокойно мога да я нарека годината на колоезденето, но не само. Беше една страхотна година. Първа като рандоньор-бреветчия-маратонец. Допреди няколко месеца не бях минавал повече от 200км. С повече желание, не толкова с непосилни усилия изкарах всички възможни дистанции - 300, 400, 600, 1000 и 1200км, стигнах до най-големия бревет - Париж - Брест и завърших в ТОП 10 на българските коломаратонци. 

Общата калкулация за тези 12 месеца е 10 000км само от дълги карания. Време е да сменя маслото и да започна наново. Надявам се догодина да имам възможност да мина поне още толкова.

 
Но не всички гореизброени цифри са важни. Важното бяха всички прекрасни места и хора, които срещнах през тези 10 000км. Французи, гърци, бразилци и много други, но най-вече българите, с които карахме рамо до рамо, потяхме се и се смяхме на шегите си. Повечето хора казват - трябва да си поне малко луд, за да го правиш. Според мен пък трябва да си доста луд, за да пропуснеш всички тези моменти. 

Като се върна назад към началото на годината и ми се струва, че събитията са се случили преди цяла вечност. Бях на Червения площад, разхождах се около Айфеловата кула, пих немски бири в любимата Германия, виенско кафе в столицата на Австрия (не тази с кенгурата, както смятат американците), посетих много непознати места в България (а аз съм обикалял доста). Завърших с отличен магистратура. Направиха грешката да ме вземат за кум. Снимах се във филм. Верните ми приятели са си все същите. И диващините, които вършим през свободното време са си същите. Имах късмета да ме изберат да пиша статии през малкото ми останало свободно време за прекрасния сайт velocafe.bg, чиито цели съвпадат с моите - да се популяризира колоездачният спорт и все повече хора да позват велосипедите си за спорт и транспорт.

Годината беше лоша само за колегата ми, който изнесе много на плещите си, за да съм свободен в точните моменти. 

В крайна сметка не е от значение какво ще ти каже този или онзи. Не трябва да чакаш предзнаменования или съдбата да се нареди успешно спрямо теб. Няма значение дали за маите светът свършва или започва сега. От нас зависи да направим живота си по-добър, а света ни прекрасно място за обитание с делата, копнежите и усилията си. 

Просто трябва да си го поставим за цел.

Усмихвайте се, правете околните щастливи и се радвайте на живота! Бъдете каквито искате да сте!

ВЕСЕЛИ ПРАЗНИЦИ!

TO EXPERIENCE FRANCE

Merci (fr. Thank you) – a word that means so much. Sometimes we just forget to use it. But it has the potential to enter the soul, take it out and shake it like we Bulgarians shake our blankets out of the window on Saturday mornings. It can rid the soul of all darkness and place it back in a way that affects even the heart.

Some people say “thank you” easily; others with great difficulty, some with no reason at all.

A whole novel could be written about Paris-Brest-Paris. My words and emotions get so mixed up that it’s hard to make a story. And no description of this adventure is enough to describe all that’s stored in the heart.  The story should be experienced. And it’s not chance that this brevet is organized once every four years. The participants’ happiness can only be compared to that of the Olympians. We were all there following the Olympic principle – Participation Matters. The good thing about brevets is that nobody is there to compete or win; we just share the pleasure of participation.

Have you ever seen 60 cyclists together? Now imagine 600. If that’s not too much, multiply that by ten. 6,000 cyclists had gathered from all around the world. There were hundreds of participants from Brazil, Japan, China, USA, and Canada. There were representatives coming from exotic and unpronounceable places.  When I heard that my Bulgarian colleague Stephen from Plovdiv was there for third time I asked him: wasn’t he bored? His simple answer was that no-one could ever be bored of it. Later, I realised that he was right. 

It would be an amazing spectacle if filmed from above. What I saw on the roads in front of me was a huge red snake, crawling up and down the hills. Its color came from the rear lights of all the cyclists pedaling through the night. Behind me, countless glaring headlights illuminated tens of kilometres. 

If I have to be honest, I’ve never liked the French. They’ve always seemed haughty, overproud and perky. They have the most beautiful women, the most delicious food, the best wine, the best politicians in the world... they are the best at everything. And I suppose I’m not the only one who thinks this way.

It’s amazing how fast one’s opinion can be changed. In few days, I discovered a completely different people – warm, affectionate, kind and humane. 

The collision between prejudice and reality was sudden and unexpected. I went there to ride 1200 km at the most legendary brevet in the world but why it was considered to be most legendary, I didn’t know. I thought it was due to the fact that it was held at the brevet’s birthplace and is successor to the first cycling competition organised on the same route. I also thought that participation in it is a matter of prestige and honor, once the qualifications are passed. 

But this wasn’t simple cycling; it was a soul flight over the French meadows, stone houses and pretty gardens with fragrant flowers. It was like a trip to paradise, a touch of God gifts. For first time I felt that my efforts through the years had been worthwhile. Once I was there I was attended by the angels of these fields. The route was not easy at all but there wasn’t a Frenchman who was not applauding and shouting “ALLEZ, ALLEZ!” Nowhere else in the would you see a man that has parked his car in a layby in the middle of nowhere at 3 o’clock in the morning, standing in the cold just to applaud you and support you. The families in every village do the same. They pile tables with dishes in front of their houses and at the top of every exhausting hill and man them day and night. And when you reach there you’re treated with coffee, tea, sweets and juice for free. They are even insulted if you don’t take anything. For the first time in my life I saw old people who had bought cartoons of bottled water to fill up the containers of all the cyclists tormented by the heat and 20 km climbs. 

The endless love of these people was exciting. There were encouraging notices and posters everywhere, but a child’s short and simple message was the most impressive. I saw it on the first morning, written with large capital letters on the asphalt: MERCI. What does MERCI mean? Why MERCI? Shouldn’t we, the cyclists, have been the thankful ones after all these wonderful people were doing for us? They received us cordially, they helped us and they tolerated us.  But THEY are grateful that WE are there. Frenchmen are people who respect others’ endeavours, enthusiasm and adventurous spirit. These things are not valuable in Bulgarians’ opinion and adventurous people are considered crazy.  Maybe this is the difference between Western Europe and the East, where it seems we still belong. Western nations know that the adventurers pull the world ahead and are not afraid of risk no matter whether they are artists, sportsmen or scientists. Nobody asks why you do it or thinks it’s strange. Instead, you may see a mother explaining to her 2- year old child how to support the cyclists that pass.

The Eiffel Tower, Versailles, Notre Dame and Louvre that I visited before the start already seemed inanimate objects to me after 90 hours of cycling from Paris to the ocean and back. In the last kilometers before the capital I began to feel sorry for myself and for all the participants. The experience of these days had reminded us that the most famous symbols of France are just monuments. Monuments that had lost their importance in comparison to each small house in the tidy villages, which had its own style and was full of people much more important than any tourist destination. Because France is not Paris, as the old hands in our team had told us on our way from Bulgaria. 

You understand at once. It’s impossible to forget Pierre and his family, who welcomed us at dawn in their cozy restaurant and cooked the most delicious omelette, baguette, butter and homemade rosehip for us. Nor the small children running for water to quench your thirst. Forever imprinted in the memory are the inhabitants of Saint Martin, who organise their town festival in honor of the brevet and celebrate day and night for four days in order to meet every cyclist with live music by local performers. It’s impossible to forget Monsieur Moric Philippe from MENEAC who treats every cyclist to a huge feast at his house and asks for only one thing in return – to send him a post card from his/her country. You can’t forget him, and many many others…

You can’t substitute all these people with the sights of any city, even if they were the 7 World Wonders. These Frenchmen are wonders and they are wonderful.  

The one and only time we realized that we had lost the route was when we cycled through a village and no-one applauded us. I was also impressed by the driving culture. Many cars and other vehicles were forced to drive for kilometres at the same speed as us, but drivers didn’t get agitated, didn’t beep their horns or rev their engines. They just kept driving safely until the right moment to overtake, even if they lost half an hour or more.

I’ve never felt like a hero but these people made me feel like one. I still don’t think that we did something extraordinary, but when we entered a small town with a control point, we were met by a crowd of thousands. People met us like we were coming back from a war. Everybody shouted and applauded the newcomers. Tour de France had finished a month ago and I could not believe that we were being met by the same reception. I couldn’t stop thinking that they had made a mistake.

It was difficult to cope with that catch in my throat. I didn’t know if it would be acceptable if I just stopped holding back my tears. I never succeeded to express my gratitude. And when I bowed down deeply before these people they burst into applause again and again. 

You can’t and you don’t want to forget experiences like these. They give you wings and make you fly higher and higher. You forget the 30 hours of riding without a break, the 5 hours of sleep during the following days and nights, the inconvenience and the pain. Because all of the misery melts in the people’s smiles and each kilometre brings you nearer to other waiting, smiling people.

Merci to all the Frenchmen. Merci to all the brevet participants. Merci to all the Bulgarian team. Merci to all the adventurers. And Merci to all of the people who supported me even when I was on so many bike rides last year, making this dream a reality.