Последният ергенски запой по български - IV част

Продължение от III част

На сутринта потегляме всички заедно с влака Romance Car To Hakone към СПА курорт, в който са ни запазили хотел. Време е да попътуваме. Последните дни домакините ни не спират да се гъбаркат с нас, че ще си мерим мъжките достойнства там, докато не разбираме за друга японска традиция. Местните ходят на баня... чисто голи. Вцепенението ни се харесва на Шозо и баща му като те увеличават броя и грубостта на шегите си, което ни изненадва още повече. Ние с Веско и Миро се познаваме от 26 години, но чак до такива интимни близости не сме стигали досега. По-късно за наше успокоение разбираме поне, че мъжете и жените са в отделни помещения. Аз решавам да отвърна на шегите им като предупреждавам Шозо в такъв случай много да внимава да не си изпусне сапунчето. Той е озадачен. Обяснявам му подробно кое е било едно от най-опасните неща в българската казарма. Шегата му харесва толкова, че до края на престоя ни я трансформираме по всевъзможни начини.

Обикалям с колело целия курорт, карам сред голф игрища, китни вилички и шикозни хотели. Вечерта отиваме с един приятен традиционен ресторант, където ям най-вкусната риба в живота си. Нарича се Sea bream и обитава само околните води, в Европа не може да се намери. Пием и хапваме подобаващо. Шозо ме светва, че си имат даже подобаваща алтернатива на сельодката.

Същата вечер разбирам, че повечето държави си приличат по някои характерни черти. Жителите на по-големите градове навсякъде са с по-широк кръгозор и като цяло по-широко скроени, докато голяма част от жителите на малките населени места са по-комплексирани. Това не важи за всички и не слага хората под общ знаменател, но в доста случаи е вярно.

На съседната маса има подпийнала компания японци и един-двама подхвърлят шеги за гай-джиновете (чужденци - в случая ние, в зависимост от използването на думата и начина на изговаряне може просто да се обобщи като някой чужденец или като обида. Японците съвсем правилно смятат себе си за чиста и висша раса хора, но при някои се стига до крайности).

Шозо изтърпява доста време да слуша брътвежи, докато търпението му свършва и за малко не става бой. Иде му да ги натръшка всичките. Ако бяхме в България щяха да се чупят бутилки в главите на участниците до сутринта, щеше да стане едно прекрасно джамбуре. Малко ме е яд. Ако бях от Перник щях да им огъна всички железа в главите да видят те кого обиждат. Но решавам да се държа като дзен будист и да ги оставя да се разберат по техния си начин. Все пак сме в Япония. Могат да те арестуват сигурно само за това, че си се изкашлял по-силно.

Както и предполагам не се стига до крайности, аз съм доволен - хората наоколо леко шокирани, хората от персонала се извиняват около час и се кланят до земята за недоразумението. Аз предлагам няколко пъти вместо извинение, съседите от другата маса да платят сметката ни, но сервитьорите се преструват, че не говорят български.

Купихме 2 бутилки саке и продължихме купона в стаята на младоженците.

Веско беше зверски уморен от маратона ни откакто сме пристигнали и легна за следобеден сън при пристигането ни. Събуди се чак на сутринта и ме пита какво сме правили. Разказах му и като стигнах до момента, в който в една порядъчна Русия или най-малкото - в Разлог, щяхме да си хвърлим един бой, а след това да продължим да пием заедно, Веско мига невярващо, докато не разбира, че е било истина. Не може да си прости, че е изпуснал едно от трите сбивания, които са се случили в Япония през последното десетилетие. Колко пъти да казвам, че от сън спомен няма?

Качваме се на една стара и симпатична туристическа теснолинейка, с която младоженците ни завеждат до близкия активен вулкан, през стръмни урви в планината. Навсякъде около нас е гъста гора и постоянно има табели за наличие на дивеч. Стигаме до мястото, а вулканът над нас пуши с пълна сила и мирише силно на сяра като веган, прекалил с боб.

Две любопитни китайчета междувременно ме следят вече доста време и ме снимат в гръб. Предлагам им да се снимат с мен, ако искат. Те са щастливи. В последните дни постоянно забелязвам каква атракция съм, където и да отидем. Чувствам се странен като скинар на гей парад.

Китайците не са много долюбвани тук. Отношението към тях малко е като на реститутка от жълтите павета към циганин.  Може би има защо, но не ми се задълбоча по въпроса. Затова и на всеки въпрос дали съм немец отговарям утвърдително. Опитвах се да обяснявам няколко пъти в първите дни за това, че съм от страната на великия Котоошу, на любимият им йогурт и т.н., но неразбирането им ме накара да ги радвам, че са познали държавата, от която идвам. Така или иначе нашият, както и повечето самолети насам потеглят от Франкфурт или Мюнхен.

Иначе японците са много любезни, отзивчиви, отворени към останалия свят и като цяло - готини. А Шозо е най-готиния от всички тях. :) Съчетава в себе си класическия японец и западният начин на мислене, тъй като е живял и работил в Италия, където е усвоил многобройни кулинарни тънкости.

В следващите няколко дни от престоя ни обикаляме повечето забележителности на Токио, с Веско продължаваме да обхождаме и анализираме новооткритите нощни клубове и светещият искрящо вечер град с обляти от неонови светлини и реклами улици. Вечер пийваме заедно в стаята ни трите бутилки от най-вкусното уиски Jim Beam Red Stag, които съм налял в пластмасова бутилка и домъкнал в сака от България, защото няма как да открием такова тук. Вкусът му ще ми носи хубави спомени и ще ме връща обратно в хотелската стая всеки път, когато отпивам дори месеци по-късно.

В последния ден от престоя ни най-после успявам да намеря място, където отдават колела под наем. Могат да се наемат от някои хотели в града, но чак на място установявам, че само при условието да си техен гост. Pillar cafe става едно от любимите ми места, след като се съгласяват да ми предоставят. Макар колелото да е прекалено малко за мен и с една скорост, аз съм най-щастливия човек в Токио този ден. Времето е прекрасно, топло, слънцето гали кожата ми, теренът на града е равен. Нямам търпение да обиколя колкото се може повече места, да се слея с градския трафик (който изобщо не е натоварен) и да се чувствам като волна птичка. За пореден път след Париж установявам, че това е най-добрият метод за транспорт, ако искаш да обиколиш колкото се може повече места, а времето ти не е безкрайно. Вече дотолкова съм разучил всичките линии на токийското метро с всичките лъчове на различни компании, прехвърляния и пресмятания на таксите до различни станции. 

Обикалям по големите булеварди, из малките кварталчета, през паркове, храмове, безброй от най-големите забележителности на града. Стигам пак до Императорския дворец, SHINJUKU GYOEN NATIONAL GARDEN, храмът Kanda myojin shrine, който е построен преди почти 1300 години и се отбивам до храмовия комплекс Meiji Jingu Shrine, скрит сред гората от 120 000 вечнозелени дървета от 365 различни вида. Преминавам покрай копието на Айфеловата кула - 333-метровата Tokyo Tower, която всички посетихме преди няколко дни и няколко пъти обикалям спиращия дъха район Asakusa с красивите си храмове, претъпкан пазар и красиви дръвчета. Минавам през централните площади и нямам търпение да стигна най-после до най-високата кула в света - Tokyo Sky Tree. Със своите 634метра тя е дори втората най-висока сграда след Бурдж Халифа. Там ме очаква изненада и потвърждение на това, че светът е малък. Тъкмо съм се запознал с друг колоездач - японски фен на Ferrari, който е брандирал всяка своя вещ и стигам до входа на внушителната постройка, когато чувам името си. Обръщам се и виждам зад себе си Веско, Миро и Елица. Разсмиваме се на случайността без уговорка да се засечем в най-големия град. Поглеждаме стотиците чакащи на опашка да влязат и се отказваме. Ще пробваме друг път, не ни се чака час-два.

Аз нямам никакво желание да се прибирам, дори когато отдавна се е стъмнило. Карам до последно и с голяма неохота стигам до Pillar cafe, за да върна колелото. Плащам наем за три часа по настояване на служителите, вместо за цял ден. Казват ми, че вместо да доплащам трябва да си поръчам напитка и храна. Все пак е заведение замислям се аз, ще доплатя чрез консумация. Поръчвам си кока кола и специалитета на заведението. Доволен съм и усмивката не слиза от лицето ми. Искам сметката преди да си тръгна, но получавам отговор - не, това е почерпка от заведението, не дължите нищо, включено е в цената. Никъде в сайта им http://pillar-cafe.net не пишеше подобно нещо, но те не се съгласяват да платя. Поредно доказателство за гостоприемството на прекрасните японци.

На следващия ден завършва нашето приключение в този прекрасен, различен и незабравим град. Град, който за европейците е една различна вселена, град в който можеш да се изгубиш без никакъв проблем, град с който свикнах и обикнах. Токио е град, който задължително трябва да се посети, който дори да е неизменно един от най-скъпите в света, всяка изхарчена йена си заслужава. Един от най-модерните, изпреварващ Запада в почти всичко - мода, технологии, забавления. Малко преди полета хващам метрото и отивам до хотела, в който работи Шозо, за да си взема довиждане с него, защото така и не успях предишния ден, след като обикалях с колелото, а на него вече му се налага спешно да се върне на работа, дори ще му е трудбно да насмогне. Изненадан е тотално от своя aniki (брат, big brother, за какъвто ме приема накрая). Изпратил ми е по Ели цял пакет със сапуни, ще го чакам в България да го водя на баня с тях.

Още не съм си тръгнал, а вече нямам търпение да се върна отново тук - в Япония. Благодарен съм за тези дни, прекарани там, на любезните ни домакини - Ели, Шозо и неговите родители, на Миро и Елица за компанията, на родителите на Миро и Ели за това, че се забавляваха и се смяха с глас с нас.

さようなら- sayōnara!

 Брат ми и съпругата му :)

Гледаме към димящия вулкан и се чудим дали ще ни залее

Отново пътуваме към следващата точка, но не пропускаме да се забавляваме всяка секунда

Докато гледаме панорамата от Tokyo tower си правим собствена кула :)

Е, понякога е малко тясно...

Другите ми двама братя.

И отново пътуваме. Усмихнати разбира се.

Пред рибния магазин има запалена скара и всеки може сам да си изпече и пробва рибата, която най-много му харесва, за да знае какво да си купи. 

Пътешествието започна с прекачване от Франкфурт. Грехота е  дори рано сутрин, да си в Германия и пиеш кафе... 
Наздраве!

Нека купонът започне сега!

Парка около Императорския дворец

Tokyo Sky Tree - най-високата кула в света

Най-големият фен на Ферари в Япония.

Почти стигнах до Tokyo Sky Tree. Може би е трябвало да срещна и поговоря жестикулирайки с японеца, за да се засечем с българската компания след това.

Токио макар много голям град не може да се похвали със задръствания

Но пък можете да се повозите на рикша

Гледката на живо е уникална

Две щастливи момичета, облечени по стар японски стил  в кимона, поздравяват със съвременния знак за мир.

Японските гробища се намират между сградите с жилищните квартали. Малко ужасяващо в първия момент, но много практично и може би доста по-правилно. 

Красота

Токийски полицай на колело

Тук се вижда малко по-добре гледката, но на живо е още по-красиво. 

Аз снимам пейзажа, а японците - мен

Баба ми на село носи същото кимоно..

Колелцето, с което овършах града.

Градски гледки

На места има такива служители, които специално спират пешеходците и помагат за безопасно излизане на автомобилите от някои сгради или хотели.

Стъмва се, а на мен все още не ми се прибира с колелото.

Цъфнали дръвчета.

Японците са винаги нащрек за заплахи, явно и там ги е страх от терористични атаки, но дори да няма възможност за такива са подготвени.

Хиляди изписани желания оставят хората с надеждата да им се сбъднат







Така изглеждат отблизо.
Това третото в средата ми харесва най-много.

В Япония не можеш да си запалиш цигарата на улицата. Има специални места за това. Но и желаещите да пушат се броят на пръсти.

 В този прекрасен слънчев ден имаше много хора, легнали да си починат в градинката пред Императорския дворец. Идилия

Те тава е пешеходна пътека!

Не бих рискувал да попадна в Шиба парк. Не искам да знам какво правят с посетителите там.

Айде оправяй се!

Защо само автомобилите са имат затопляне на седалките? Японците имат повече електроника на тоалетните си чинии, отколкото има в S-класа.

Метростанцийка

Хората си имат и Статуя на Свободата.
Нищо не им липсва!

Сватбарско селфи за историята

 Kanda myojin shrine

Kanda myojin shrine

Ожаднявам при тази гледка.
Обмислям как да натоваря бъчветата в самолета на прибиране

Добре де, и на една само ще съм доволен

От другата страна нещо, което не се пие.

Входът на Kanda myojin shrine

 Интересна станция на метрото

Статуя на Шогун

Разходката ни единия ден беше много дъждовна и студена.

Изключително студено

Но не пречи да се правим на маймуни

Минаваме покрай вулканът Фуджи - най-високия връх в Япония със своите 3776м.

Град Хаконе

Китно хотелче в СПА курорта

Голф игрище

Не е никак лоша гледката. А спокойствието е огромно

Кафене в стара класическа каравана точно под димящия вулкан

На опашката на влака-стрела

Почти като мрежата на софийското метро.
Изглежда стряскаща, но след третия ден започнах да си обикалям сам.

Станция Ебисъ.
Няма пък!

Отиваме на клубче

Защо трябва рекламите да са стационарни?

Градската джунгла вечер

Една от линиите

Един от евтините хотели

Рано сутрин в работен ден на изхода от метрото. При нас има поток, когато пристигне метрото и затихва. Там този поток не спира постоянно.

ДаНовините - Доналд Тръмп: Hека спортистите се почувстват като бели хора!

След като новият президент на САЩ тъкмо подписа заповед за оттегляне от Транстихоокеанското партньорство, Доналд Тръмп се готви за промени в спорта.

Като начало смята да забрани изцяло баскетбола в Щатите. Вече няма да има NBA, колежанско и каквито и да било други първенства, тъй като почти всички баскетболисти са афро-американци. "Малцинствата в България по цял ден обикалят по кофите и събират боклука разделно, това по-лош спорт ли е? Нашите малцинства по цял ден само се забавляват с оранжевата топка, вместо да работят. На какво прилича това?" - оправда се Тръмп и отрече да се дължи на расизъм от негова страна.
А тъй като всички знаем, че белите не могат да скачат, нямало смисъл изобщо да се играе. Някои обаче подозират, че просто иска да си го изкара заради подкрепата към Хилари Клинтън това лято от страна на Краля в NBA - Леброн Джеймс.

Последното изглежда несериозно, след като Тръмп реши да внесе леки промени в американския футбол и забрани на чернокожи да повалят други играчи. Това било наложително, понеже те са по-здрави физически и след налагането на това правило силите щели да се изравнят. 

Подобни правила засягат и бокса. Там все пак от добросърдечие новият президент разрешава на тъмнокожите да пазят лицето си, докато съперника не падне от изтощение. Кубрат Пулев приветства това решение на страницата си във Фейсчук.

Десетки спонсори вече скъсаха договорите си с Тайгър Уудс, понеже промените засегнаха и голфа. От тази сутрин играчите на този аристократичен спорт не могат да го практикуват, ако не са по-бели от топката за голф. Това накара стотици милионери моментално да си тръгнат от морските курорти, на които събираха тен през последните дни. 

Засега не се обмислят промени в зимните спортове. Ние така и не успяваме да си обясним това решение. 

Тръмп обаче заяви, че неговата страна няма да бъде домакин на Олимпиада и други големи спортни форуми, докато трае мандатът му, за да не се налага да награждава чужденци. "Ние сме най-добрите и подобни първенства са безсмислени. САЩ на три океана!!!" - защити се най-големият патриот в Щатите.

Говори се, че следващата стъпка е забрана на рапа. Приближени на милиардера дочули мислите му, понеже многократно се случвало той да мисли на глас, без да се усети. За да няма сърдити все пак великодушният президент ще позволи  Еминем да е единственият рапър и да организира турнета из гетата. По-конспиративно настроените американци вече виждат многото прилики между двамата и се питат дали 45-тият им президент не е мистичният баща на рапъра и по този начин не се опитва да се реваншира за това, че Еминем е отраснал в негово отсъствие.

Реформите на Тръмп тепърва предстоят във всички сфери и цял свят е в тръпнещо очакване.

Докато той мисли на глас, ние ще ви държим в течение за тях!

От София до морето с колело: Как и откъде?

Преди седмица ми се наложи да стигна с колелото ми до морето за Бреветната седмица на предизвикателствата.

Потеглих около 18ч. в неделя след като свърших работния ден и на обяд бях в Бургас. Няколко човека ми задаваха различни въпроси и разбрах, че достатъчно хора искат да направят същото, затова реших да споделя моя опит за всеки, който иска да опита.

От над 10 години четях за различни колоездачи или цели семейства, които съчетават почивката си на морето с приключенско пътуване дотам на колело и винаги ми се е струвало много добро и романтично хрумване.

От София до южното Черноморие има два основни маршрута – Подбалканския път, който е най-често използван, най-вече защото допреди няколко години нямаше цялостна магистрала. Другият маршрут минава по стария път за морето. Реално той е и по-лекият. Аз реших да ползвам него по няколко причини. Основната е, че отсечката до Белово е много приятна, красива, почти без движение и ми е любима. Минах я по светло и можех да ѝ се насладя за пореден път. Има само едно по-сериозно изкачване от Нови хан до Вакарел, но то е закътано, широко и се минава с удоволствие. Единственият лош участък от пътя е от Вакарел до Ихтиман. Само там можете да видите дупки в дупките от асфалта. Изрязвано е преди години за полагане на нов асфалт, но така е останало. Всички колоездачи се надяваме да бъде оправен най-после този път, но аз всеки път минавам оттам и въпреки тънките гуми на шосейката и 115-те ми килограма не съм пукал никога гума там.

Можете да хапнете в центъра на Ихтиман, за да върнете силите. Минаването оттам е и по-приятно. Околовръстното е леко депресиращо, особено в горещ ден.

Около 5км след Ихтиман следва с. Мирово. Там също има едно леко изкачване, а след това следва дълго спускане до Костенец. Можете да се насладите на природата до Белово. Вече сте навъртяли около 100км. Ако не сте спирали в Ихтиман има едно заведение вдясно, докато се движите по дефилето около с. Габровица. Готвят вкусно и на нормални цени. Следващата спирка за готвено ядене ще ви е чак в Пловдив, освен ако не ползвате магазинчетата в селцата, през които минава маршрутът. В Белово пък можете да хапнете най-вкусния и евтин сладолед, който сте опитвали. 4 топки са около 1,20лв. в едно от първите магазинчета вдясно точно преди центъра на града.

За съжаление оттам започва еднообразно равно чак до Чирпан. И потокът на автомобили се увеличава драстично поне до Пловдив. При мен нощта вече беше почти паднала и за щастие колите бяха много по-малко, така че ми оставаше само да стъпя здраво на педалите. От тази гледна точка вечерното потегляне, колкото и да не харесвам нощните карания, беше много добро решение. Тази отсечка преди години ме накара да заобичам баирите. Дълги, равни километри, при които не се случва нищо. Само равно, горещото поле около теб и летящите автомобили. Начинаещите колоездачи предпочитат да е равно и да няма катерения, но на всяко катерене има дървета, завои, разнообразие и интересни гледки. Всеки път по нещо различно.

В полето няма нищо, което да отнема вниманието ти от пътя.

11-а Божа заповед – Изключителен грешник си, ако минеш през Пловдив и не се отбиеш до Главната.

А и оттам ти минава пътят все пак. На един светофар питах шофьорката на такси до мен как да стигна до Тримонциум като най-добра отправна точка към Главната, а после и към Чирпан. На следващия светофар ме започна да ме разпитва откъде идвам и накъде съм тръгнал като с времето ставаше все по-ентусиазирана, докато накрая не каза, че и иде да заключи таксито на кръстовището и да си вземе колелото, за да ме придружи. Около 45 минути отговарях на въпросите как да направи същото и тя, и изобщо как да минава много километри. Беше интересна среща.

В Пловдив по всяко време на денонощието можете да хапнете. Дори джънк дюнер като в моя случай пак е нещо. В неделя около полунощ не можеш да очакваш чудеса. Но през деня можете да усетите атмосферата и духът на този прекрасен български град. Всичко е много по-леко, неприпряно, спокойно и свежо. Винаги ще има някой абсолютно непознат, който да ви се усмихне на улицата ей така без причина. Но можете да усетите колко ценно е това само ако не ви се е случвало от години.

Винаги можете да останете за една нощ в Пловдив и да отложите раздялата си с един от най-хубавите градове, като по този начин се насладите максимално на неговите красоти. Има наистина много какво да се види и места да се посетят, но дори да си стоите просто на масичката пред което и да е кафене, пак ще можете да попиете от магията и топлината на Пловдив.

Аз отделих достатъчно време в града и се наложи да продължа пътя си, който минава в посока Садово и минава през с. Поповина в посока Чирпан, който е на около 45км. След полунощ нямаше почти никакво движение на автомобили и буквално си карах по средата на пътя. Фаровете се виждат отдалече по равния път без много завои, а колите се чуват от километри.

След родния град на Пейо Яворов гледате да не се качвате на магистралата, а продължавате по стария път за Стара Загора. Като цяло с малко изключения настилката е добра и се кара нормално. Само в някои участъци от целия път до морето има дупки или асфалтът е едър и грапав.

В този участък има малко изкачвания, които не са чак толкова тежки и са за по-начинаещи колоездачи.

  До Стара Загора са 35км. и продължава към Нова Загора. Можете да изберете дали да влезете в града за почивка, нощувка или да продължите по околовръстното на града. Следва равен като тепсия път, дълъг около 30км. След Нова Загора започва плавно изкачване до с. Съедиево, откъде следват две изкачвания, плюс още една лека скакалка. После пускане до Сливенски минерални бани и на 35км от Нова Загора е гр. Сливен.

Най-леко можете да се настроите за дълго каране като разделите целия маршрут на отделни секции и да следвате всяка следваща, вместо да мислите за крайната точка. Също така можете да правите почивки във всяка една. Много по-лесно се минава разстоянието, когато имате в главата си 35-40-километрови отсечки за превземане. По този маршрут са подредени големи градове точно на толкова.

Аз се бях подготвил с едно спасително фолио за 4лв. от Декатлон, което е много малко на обем, но във Франция се убедих, че върши чудеса и дори да ти се доспи насред нищото, просто лягаш някъде, завиваш се и дори при нулеви температури задържа топлината на тялото ти по-добре от родопско одеяло.

Така и не го използвах, но първите слънчеви лъчи се появиха над Нова Загора и тогава ме налегна сериозна дрямка. В полусън изкарах до Сливен, където ме чакаше моят приятел Здравко Христов, който беше станал рано, за да ме придружи до Бургас. Не исках да го карам да ме чака, затова и продължих. Не ви препоръчвам да карате в подобно състояние. Чак по-късно установих, че имам спомен само от няколко момента през тези километри.

В Сливен се настанихме в една баничарница за закуска, където поспах 15 минути. Не бях вярвал дотогава на други колоездачи, че за 15 минути се наспиват при дълги маратони или поне си мислех, че организмите ни не са съвместими, но се оказа, че тези 15 минути ме ободриха сериозно. 55км до Карнобат с компания се вземат значително по-лесно. Единствено обърналият се срещу нас вятър и много натовареният трафик се опитваха да развалят настроението ни, но не им се получаваше, защото беше пекнало слънце, което най-после ми позволи да сваля всички якета, термо блузи, крачоли и ръкави, които бяха натъпкани по джобовете на джърсито. Все пак през нощта дори лятото си е доста хладно и е много по-леко като се отървеш от толкова много неща по себе си.

Половината отсечка до Карнобат е равна, но после следват няколко изкачвания. След Карнобат има около 25 километра до Айтос, които са подобни, но преди Айтос има много дълго спускане. Там ни чакаше Иван Желев от Поморие, който малко след това продължи със Здравко по баирищата в близост, а аз минах последните леки качвания преди спускането към Бургас.

Маршрутът е изключително лек. Общата положителна денивелация е 2000м за 430км, което позволява приятно и леко каране. Аз го взех за почти 14:30 часа. Каране + 3:30 часа почивки и раздумки.

Сигурен съм, че в България има много колоездачи, способни да го вземат за под 14:30 часа с почивките, но в крайна сметка важното е човек да се наслаждава на колоезденето, така че е хубаво всеки да планира карането си според личните възможности. Не се пресилвайте.

Другият маршрут по Подбалканската линия, който минава през Саранци, Пирдоп, Карлово, Казанлък и се слива през Сливен по същия маршрут е по-тежък, с много повече и по-сериозни катерения. Той също е много живописен, особено в частта си до Розино и Кърнаре, но когато и да съм минавал оттам, винаги е бил много натоварен откъм автомобили и камиони, затова гледам да го избягвам.

Шофьорите след Сливен ми направиха много лошо впечатление. По какъвто и начин да карахме, те минаваха много близо. Дори камионите, които обикновено ни изпреварват на няколко метра разстояние. Здравко каза, че шофьорите около Казанлък са още по-невъзпитани и не се съобразяват с колоездачите. Иван го бяха блъснали младежи на 3 Март сутринта на път за Шипка по главния път.

Заради това предпочитам и препоръчвам описания от мен маршрут. Само трябва да прецените според личните си възможности за колко време можете да се справите. В краен случай можете да си вземете също едно фолио и да решавате на момента.

Питаха ме дали съм карал по магистралата. Освен че е забранено движението на колоездачи по магистралата, това е най-скучното, неполезно и еднообразно нещо, което можете да направите. Дишате много повече вредни изпарения, гледате само асфалт и автомобили, свирка ви почти всеки, който мине покрай вас, времето минава много по-бавно и настройвате още повече шофьорите против колоездачите. Няма нито едно плюс, който да наклони дори с малко везните към колоезденето на магистрала.

Всеки с малко повече въображение може да си начертае различни от тези маршрути, дори и по-дълъг. Това са двата основни, но най-важно е да изпитвате удоволствие от колоезденето, накъдето и да потеглите.

Весело и слънчево лято на всички!

Из Токио на колело

Откъдето и да го погледнеш, Токио е най-големият град в света. Броят на жителите му, заедно с предградията, е около 35 милиона. При „мегаполис“ като София – около 20 пъти по-малък, с всичките задръствания е малко стряскащо да отидеш в столицата на Япония. Представяш си един огромен хаос, задръствания и мръсен въздух. Чудех се дали да си купя маски за лице като потеглих натам и да се слея с половината японци, които носят подобни, когато излизат навън.

Всъщност Япония не е в Азия. Териториално може би, но по всеки друг признак тази държава не принадлежи на Азия.

Улици и пешеходни пътеки на няколко нива, които те карат да се чудиш дали си под земята или над нея, докато не изгубиш съвсем представа. Стъписването от сложната система на метрото и безкрайните тълпи от хора бързо се измества от стриктната подредба на всеки един детайл в тази държава от бъдещето.

Велоалеи има почти колкото в София. Лично аз не видях, освен по парковете и по някои тротоари. Но за Япония това е разбираемо. Всеки квадратен сантиметър от територията ѝ струва цяло състояние. И въпреки това пречки за колоездачите няма. Можеш да караш по тротоара или улицата, без да бъдеш хулен или някой да ти се сърди за това. В час пик можеш да видиш типичните за Япония градски велосипеди, окичени с две кошчета за малки деца отпред и отзад, докато майка им ги връща от училище или детска градина дори в дъжда. Освен многото градски карачи за щастие успях да видя и доста сериозни колоездачи със скъпи шосейки. Предполагам, че на тях не им е никак лесно да си направят тренировка като нас в България, понеже трябва да минат почти 100 километра, за да излязат от Токио. По улиците могат да се срещнат и полицаи на колела. Във всеки квартал има малки будки (нещо като квартални), откъдето потеглят патрули от по двама полицаи на велосипеди. За съжаление не ми позволиха да ги снимам, понеже е забранено както в повечето държави. Но снимах други в гръб. Опитах се да поговоря с някои колоездачи по светофарите, но както повечето японци, те почти или изобщо не говореха английски.

Токио е един прекрасен град за колоездене – изключително равнинен, без много хълмове, с много дисциплинирани и толерантни шофьори, а слуховете за задръствания и мръсен въздух, които бях чувал, са абсолютен мит. Задръстване така и не видях из цяло Токио. В натоварен час няма шанс да те хване втори път червен светофар. Улиците са толкова чисти, че можеш да ходиш по бели чорапи без по тях след това да има следи от употреба. Всички автомобили са чисти като след мивка, почти няма дизелови и поради тези причини въздухът е в пъти по-чист от българския. Затова и навсякъде можеш да видиш велосипеди. Те са основен тип транспорт, след метрото. До някои жилищни сгради има спретнато изградени паркинги за колела, които постоянно са пълни. Най-често срещани са ужасно грозните местни градски велосипеди. Освен тях е пълно с други изключително интересни миксове от различен вид колела. Например планинско колело с извито шосейно кормило, че дори и тип Балканче, преправено с рога. Разнообразието е пълно. И всеки велосипед си има регистрационен номер.

За мен беше предизвикателство и имах голямо желание да обиколя най-посещаваните забележителности из Токио с велосипед. В интерес на истината най-голямо затруднение ми създаде намирането на място за отдаване на велосипеди под наем. В интернет открих по-малко от десет такива в целия град. Има и верига от 3 пункта за отдаване на градски велосипеди под наем, но те не бяха моята цел. Второто най-трудно нещо беше да открия колело за човек, висок над 2 метра, а не е тежко и малко по размер градско. Вече бях взел под наем едно такова 20-килограмово от хотела, в който бяхме отседнали в планинския курорт Хаконе и буквално си ритах коленете в брадичката дори при максимално вдигнато колче на седалката. Така че не исках да си го причинявам отново. След отказа на най-близкия хотел с услугата rent-a-bike да ми отдадат под наем, понеже не съм техен гост, бях готов на всичко. Сдобих се с мъничко по размер сингъл спийд колело, върху което се чувствах като на BMX. Но пък беше слънчево и топло, а безбройните забележителности очакваха да бъдат посетени.

Леко объркващо е да караш вляво. За пръв път карах колело при обратно движение, но бързо се свиква, с изключение само на по-сложните кръстовища с разделени ленти и включващи по няколко потока, които не са рядко срещани из Токио. Повечето главни пътища са с поне 3 ленти на движение и удобно приспособени места за паркиране, и спиране на автомобили, така че карането на колело е голямо удоволствие. От страхотното Pillar Cafe ми дадоха заедно с колелото и катинарче. Не бях ползвал такова от 15 години. Съветват те да не оставяш колелото си без надзор или ако се налага да влизаш в някое сграда, да го връзваш. Това в България не помага по никакъв начин, но там е абсолютна гаранция, че никой няма да го пипне, макар че виждах на много места по улиците просто оставени колела, без да са вързани. Вероятността да ти откраднат колело в Япония е почти същата като да не ти откраднат в България. Цената за наем на колело варира около 3000 йени (50лв.) на ден. При връщането ме изненадаха като ме почерпиха с вечеря, което беше страхотен жест.

Токио всъщност се оказа не толкова голям град. Сутринта се разделихме с моите приятели, които потеглиха с метрото към Asakusa – квартал с красиви храмове. Аз през същото време обиколих няколко забележителности и по обяд се оказах до най-високата кула в света – Tokyo Sky Tree, висока 634м , открита през 2012г., с която японците много се гордеят. В същия момент зад мен се появиха приятелите ми, които нямаха намерение изобщо да ходят там. В този смисъл – светът като цяло наистина е много малък.

Почти целият партер около комплекса на кулата, който е огромен, беше зает с паркинг не за автомобили, а за колела. Около станциите на метрото е същото. Да видиш дебел японец е много трудно. Те са постоянно в движение, супер дейни са и избягват да се возят в коли. Освен всичко друго се хранят изключително здравословно и вместо да преяждат се наслаждават на храната. Не че имаш възможност да се натъпчеш, докато се храниш с пръчки. Времето, прекарано в Япония, ми даде ценен урок – да се отнасям с уважение към тялото си и към храната, като я подбирам по най-правилния начин.

На това място можеш да видиш умален вариант на Статуята на свободата или пък на Айфеловата кула (Tokyo Tower). Незабравимо е вечер да се качиш на последния етаж на хотел Park Hyatt Tokyo, където е сниман филма „Изгубени в превода“ или да посетиш бар New York, което е един от незабравимите моменти в живота. Можеш да се почувстваш като поканен на рожден ден на Синатра и да имаш гледка към хоризонта, на който 20-етажна сграда изглежда като бълха. Можеш да видиш традиционна японска сватба в шинтоисткия храм Meiji Shrine, да срещнеш интересни хора в Yoyogi park, да посетиш парка с императорския дворец, но там със сигурност няма да те пуснат с колело. Да срещнеш интересни хора в Yoyogi park. И какво ли още не… Токио в град, в който никога няма да ти стигне времето да видиш всичко.

Точно затова за пореден път се убеждавам, че велосипедът освен едно от най-гениалните изобретения на човечеството, е и най-добрият вид транспорт, където и да се намираме. Миналата година с колелото си обиколих цял Париж в рамките на един ден. Този път имах възможността да пропусна лудницата в токийското метро и да отида по най-бързия начин до местата, които не бях посетил цяла седмица.

Вече знам, че до която и световна дестинация да отида, със сигурност няма да ползвам организираните екскурзии или масовия тип транспорт, а ще стигна с колело всички забележителности и ще ми остане достатъчно време да обиколя малките улички и да се потопя в духа на мястото.

Опитайте и вие!

Безброй причини да отидеш до Шипка с колело

Повечето колоездачи се характеризират с любов към природата, здравословен начин на живот и хранене, приключенски дух и… голям патриотизъм. Но истински. Не от шизофренния, изключващ уважение към другите нации, раси и бленуващ България на три океана, с оттенък на чалга и кебапчета.

Затова и един от най-силните образи, които познавам, съчетаващи чертите на типичен колоездач  – Васил Рачев от града на 100-те войводи, за поредна година организира изкачване на връх Шипка, навръх националния празник на България – 3 Март.

Когато искаш да почетеш героите, сражавали се срещу Османския поробител на това емблематично място в българската история, поне за мен трябва да се доближиш максимално до техните страдания, да се замислиш какво им е струвало посред зима да се катерят по урви в снега и да рискуват живота си за свободата на България. Затова да се качиш с колата си до стълбите на паметника, не ми се струва достатъчно подобаващо.

Поради тази причина инициативата на Васко ми се струва най-близо до това, макар изкачването в компанията на толкова много приятели и съмишленици, с които се чувствате като едно цяло, всъщност е песен за сърцето.

Това се случва вече толкова много години. Независимо от метеорологичните прогнози или каквито и да било други пречки.

И тази година стотици колоездачи се събраха от южна и северна България – съответно от Казанлък и Габрово, за да атакуват върха с трибагрениците на гръб или в сърцето.

Ние от колоездачен клуб VELOCITY решихме да стигнем до мястото направо на ход от София, за да е по-пълна картинката. Разнообразието от участниците беше максимално.

Велосипедите бяха шосейни, планински и ретро. Съотношението на мъже и жени беше почти равно. Възрастта варираше в диапазон от 40 години, като най-младият участник беше Цветан Иванов на 16 години. А освен живеещите в София, дойдоха ентусиасти от Вършец, Дупница и за цвят – англичанката Зоуи.

Походът до язовир Копринка, където пренощувахме, премина изключително бързо в приятната компания. Леко позамръзнали след около час чакане да ни вземат интервю от БНТ2 потеглихме, но скоро след това слънчицето се показа и до Пирдоп летяхме под топлите му лъчи сред приказки и закачки. Пред нас хълмовете над Копривщица бяха покрити с черни облаци. Там ни застигна и дъждът, който нагоре ни охлаждаше, но на спускане се беше превърнал в градушка, която връхлетя най-бързите. Полето около тях беше побеляло като след сняг. Около Кърнаре успяхме да избягаме на облака и минахме усмихнати през много важни градчета, дали на България велики българи – Сопот, Карлово и Калофер. След това отново бяхме обилно поляти от появилият се дъжд. Това ни стимулира да стигнем още по-бързо до крайната точка. Малко мокри дрехи не са причина да не караш колело.

Остатъкът от вечерта изкарахме заедно на брега на язовира в ресторантче, което ни предложи изключително вкусни гозби. Само гузната съвест, че караме собствениците да будуват заради нас, не ни остави да продължим сладки приказки до посред нощ. Никой не си спомняше за дъжда или за каквато и да било трудност. Важното беше, че сме заедно и това, което следва на сутринта. Каква по-голяма причина да потеглиш на пътешествие с колело, заедно с други позитивни хора, стремящи се към същото като теб?

В утрото на празничния ден се сляхме със стотиците други колоездачи, събрали се в Казанлък. Всички, широко усмихнати, ведри и щастливи.

Дори само да се включиш в колоната от колоездачи е достатъчна причина да потеглиш към Шипка. Рядко могат да се видят толкова много велосипедисти накуп в България. И докато повечето автомобили ни изпреварват между Казанлък и град Шипка, то скоро след това ние се носим покрай натрупалите се коли, които са спрели в огромна тапа, която ще ги задържи много дълго там.

Всяка година се повтаря един и същ сценарий. От различни краища на Родината потеглят автомобили с желаещи да се качат на Шипка за празника, но сякаш никой не знае, че проходът е затворен на този ден. Следват нерви, паркирани в подножието автомобили и хиляди пешеходци, катерещи върха часове наред.

Дали това не е най-добрата причина да се качиш с колело? Поне половината от тях го констатират, докато минаваме бързо покрай тях. Качването ни отнема около час, а спускането – около 15 минути. Остава ни предостатъчно време да се насладим на хубавото време, ливадите, обляни в трикольори и на величествения паметник. След раздумки с всички качили се, потегляме към Бузлуджа. Повечето от нас никога не са стъпвали там и ни е интересно да се запознаем с останките от идолите на комунизма. Разстоянието е около 10км. и е доста приятно за каране, а гледката, която ни се открива от върха е спираща дъха. Макар да не питая особени симпатии към точно този тип тоталитарно управление, ми става мъчно да гледам място, попито толкова силно с история да изглежда по този начин. Макар да е заключено и забранено за влизане, има една дупка във вратата, през която успяваме да се вмъкнем, заедно с всички останали, които са стигнали до паметника. Състоянието вътре е още по-плачевно. Половината покрив липсва, част от стълбищата също, а което е останало здраво бива отнасяно от времето, дъжда и посетителите къртещи части от стените за спомен. Не е нужно да се възхищаваме на символите на комунизма, но можем да ги оставим поне за посещение на чужденците. Зоуи още предния ден, когато зърна хълмовете 20 километра преди Казанлък, започна да вика – Бузлуджа, Бузлуджа!!! Оказа се, че това е било първото нещо, което са я посъветвали да посети, когато е дошла в България. Както и много други чужденци. За нея беше изключително интересно да види тази постройка, това място.

В последните месеци усещам, че колкото повече се опитват да променят историята ни, толкова по-силно се засилва родолюбието, за сметка на обикновените битовизми, които запълват вниманието ни в последните години. Това се усети и на този 3 Март. Желаещите да почетат празника бяха повече от друг път. Но защо вкарваме отново всички в битовизмите, в разочарование, махленство? Защо отнемаме празника на народа?

Миналата година се засякох с мои колеги в гр. Шипка, които бяха тръгнали с колата си. Бяха чакали повече от час, за да минат половин километър, после продължили пеша. Докато стигнат върха, ние вече бяхме го изкачили, спуснали, обядвали и потеглили за София. Бях си вкъщи, когато те си стигнали до колата.

Тази година те не дойдоха на Шипка.

Толкова е лесно, стига някой да си помръдне мозъка малко. Господа управници, толкова ли е трудно да организирате 20 автобуса, затворете изцяло движението и извозвайте нагоре и надолу през 5 минути желаещите да посетят паметника. Не да карате родители с малки деца да ходят пеша часове, докато децата пищят на гърбовете им. Ще осигурите оборот на превозвачите, ред сред посетителите, намаление на вредните емисии и много, много по-добра организация. И най-вече няма да хвърчат линейки за блъснати хора, както се случи тази година. Но предполагам, че има достатъчно извинения това да не се реализира. Защото само истински патриот би го направил. Но зависи дали това влиза в целите на местната власт.

Точно патриотизмът е нашата основна причина да се качим на Шипка. Освен него, точно това – да си спестим главоболия и дълги часове в задръствания. Вместо това се наслаждаваме на природата с пълни дробове.

Да спестиш пари от гориво като едновременно се грижиш за здравето си не е по-малка причина да се качиш на колелото. Също както да срещнеш отново много стари приятели, с които да споделиш емоцията. Или да се запознаеш с нови.

Мога да изброявам още и още причини. Но знам, че празникът не би бил същия дори на стотна, ако си запаля колата. И знам, че догодина пак ще отида на Шипка с колелото. Защото дори времето да не е подходящо, това ще е само една причина да не отида. А остават толкова много, за да го направя пак.

п.с. Другите причини са Боко, Калин, Здравко, Васко, Зоуи, Петя, Първан, Цецо, Треки, сем. Стоянови, Ивето, Теодор, Силвестър, Тошко, Ачо, Ирена, Лазар, Ники, Веско, Балабана, Стаси, Минко, Тино…. и безброй други…