Едно хмелено пътуване с привкус на акциз...

Знаех си, че не трябваше да пия толкова бира...

Всяка фибра в тялото ми агонизираше, докато тировете хвърляха прах върху мен и се опитваха да ме издухат. Слънцето пече върху голата ми глава. Сякаш в просъница чувам силно свирене от мощните тромби, монтирани някъде там високо върху огромния камион и в следващия момент той почти докосва ръката ми, докато профучава покрай мен, а силната въздушна струя направо ме отмества.

Трябваше да взема онова шише минерална вода от магазина. Вместо това погледът ми попадна на други две марки бира, които не бях пробвал. Избрах тях. И продължих през гората.

Последните два пирона в ковчега на жизнеността ми. Губи ми се бройката на останалите хмелени - сръбско производство преди това.

Ковчегът отдавна съм го погребал и сега се опитвам просто да издрапам поредния метър. Малко по малко. Съвсем близо съм, а същевременно толкова далече. Имам чувството, че ще припадна. Знам само, че е много горещо, зле ми. Не, супер зле ми е. Готов съм да повърна, но нямам сили и за това. Те просто са се изпарили, заедно с жизнеността ми. Нормално. 40 градуса по Целзий е, равно е и няма къде да се скриеш.

Още малко ще стигна Пирот. Ако не припадна. Получил съм топлинен удар, но все още не го знам.

Тръгнах рано сутринта. Още беше студено. Предната вечер ми се дояде плескавица. Но не на майстор Миро или пък от онези на Манджа Street в Щутгарт. Затова реших да пробвам автентична и 100% српска.

Екскурзия до пазара в Пирот като тези, които ги организират всяка седмица от автобусните компании. С малка промяна в превозното средство.

Маршрутът не е труден и не са нужни карти. Тръгваш по бул. Сливница и направо спираш в центъра на гр. Пирот. По този булевард винаги много обичам да минавам с колело. Равно като тепсия, широко и благодарение на червената вълна си около три пъти по-бърз от колите. Винаги ми е бил много странен. Има светофари през 50 метра и винаги на следващия те хваща червено, независимо от скоростта, с която се движиш. Трябва някой изключително умен човек да го е проектирал. Няма как иначе да те хванат всички светофари, ако си с кола.

Вече знам всеки завой и възвишение от пътя до Драгоман. Взема се максимално бързо, приятно е за каране и е доста полегато. Малко след Божурище карахме заедно с друг колоездач, който застигнах, но накрая се отказа и намали темпото. Преди гр. Сливница настигнах друг, който беше доста по-професионален. С шосеен велосипед, екип, каска, надписи на нечий отбор. Явно тренираше момчето. Успях да го задмина. Беше не по-нисък от мен, колелото - по-голямо и седалката му се извисяваше някъде в небесата. Караше с лекота. И видимо се издразни от изпреварването му. Няколко пъти се минавахме взаимно, докато не почнахме да хвърчим с максимална скорост. Разбираемо аз се отказах пръв. Той изчезна някъде далече напред. А аз отбих да хапна в Драгоман, понеже вече бях поогладнял.

Градчето не е нищо особено. Само изградените детски площадки с европейски пари му придават по-приятен вид.

Излапах 3 вкусни бургера до пощата в центъра и потеглих към Калотина.

Най-хубава отсечка от пътуването. Зверско спускане, страхотно удоволствие, можеш да изпреварваш колите надолу. И така в продължението на 10 километра.

На границата размених малко левове за динари. След споразумението между България, Сърбия и Македония, можем да минаваме само с лична карта във всяка от тези държави. Така че изобщо не се чака, особено като изпревариш колите :)

Единственото забавяне се дължеше на сръбския граничар, който ме гледа учудено в продължение на 2 минути и накрая попита - "За Пирот?! Па за тебе влак нема ли бе, брато?"

След това се спуснах до Димитровград, но не съседния на Хасково, а този, който все още се наричаше така преди да го преименуват на Цариброд. Замислих се при толкова спускане какво ме чака на връщане...

Като резервен план пред това да изкачвам с часове този трап на връщане минах през гарата да проверя кога има влак за България.

- Само един : 14:30.

Имаше време дотогава и исках да пообиколя западната ни съседка. Затова потеглих към манастирите като за начало. Първият е Суковски. Намира се съвсем близо до главният път. След него става истински красиво. Започва ждрелото на река Ерма. И от българска страна, и от сръбска е еднакво красиво и пленяващо. Като се замисля това беше най-хубавата част от пътуването...

Тунелите, издълбани в скалите, реката бушуваща под пътя. Всичко е хипнотизиращо и живописно. Подскачах по дупките в асфалта без да им обръщам внимание и се наслаждавах на селцата по върховете, дърветата, забити в скалите и чудната гледка.

Повечето коли, минаващи оттам са български, а сръбските са много старо Юго-производство.

 

50 метра преди Погановски манастир „Свети Йоан Богослов“ пътя се разделя и направих грешката да завия към село Поганово, след което се лутах един час нагоре в планината. Пътищата минават успоредно по границата и можеш по всяко време да я преминеш без никакви проблеми през скъсаната на доста места тел, която разделя двете ни държави. Водиш се, че си влезъл в Сърбия, но си там само по документи. Или обратното - както братя Галеви...
След като се върнах се оказа, че красивия манастир се вижда от разклонението между дърветата, но кой да види.

Той е построен през XIV век и има много красиви стенописи. Най-приятно е да седнеш в градината и да слушаш тишината, след като и последните български туристи са си тръгнали. Накрая не ми остава нищо друго, освен да направя като тях.

Пиех по една сръбска бира във всяко селце, през което минех. Беше станало много топло и реших, че това е най-добрият начин да се разхладя и да опозная качеството на тяхното пиво. Не мога да отлича никоя с особено качество. Затова продължих с вносните. По някое време там игнорирах минералната вода... Грешка. Кофти грешка. Отначало бирата разхлажда, а след това ти вдига допълнително телесната температура. Установих го след като излезнах на главния и много тесен път Е-80, минаваш през пущинака, където не може да се види дръвче и сянката е мит.

Съвсем наблизо строяха новата магистрала с пълна сила, но тук международния път представляваше две тесни платна, по които да могат да се разминат колите, но трудно два тира, че и колело, каращо на ръба на асфалта.

Бях минал повече от 100 километра и ми оставаха още 20-тина, но изведнъж силите ме напуснаха. От нищото.

Важното беше да стигна до Пирот навреме и да хвана влака. Някак си. Гледах си часовника и въртях педалите с натежалите като олово крака. Накрая стана невъзможно. Важното беше да стигна. И да не припадна.

В 15:00ч. стигнах табелката на Пирот. Нямах идея как ще се прибера. Бях изпуснал влака, не знаех дали мога да стигна изобщо до центъра на града, камо ли да се върна в България. Накрая се проснах на тревата и просто лежах. Половин час. Не можех да мръдна. Хората минаваха покрай мен и ме гледаха, а на мен не ми пукаше. Купих си бутилка вода от едно магазинче. Изпих 2 литра на екс и все едно ми инжектираха стероиди. Беше 16:15ч. Колкото и безсмислено да е отидох до гарата. Попитах едни лелки, които си говореха на български дали има някакви влакове за София. Чакали него, защото има закъснение и щял да пристигне след 20 минути. Бях игнорирал факта, че сърбите са в друг часови пояс, което ми даваше един час аванс. А закъснението с над час беше единствено в моя полза. Господ беше с мен.

Купих си билет за 10 лв. и бях страшно доволен. С изключение на едно. Не бях пробвал пиротска плескавица.

Можех да се опитам и да стигна до пазара, за да си купя, но щеше да е светотатство след даденият ми шанс да го пропилея и да изпусна влака междувременно.

Но винаги съм обичал да рискувам...

Минах покрай завода за гуми на MICHELIN, където произвеждат TIGAR и видях за пръв път 1000 велосипеда на едно място. На служителите му под един навес. След което стигнах централната част на Пирот, която изглежда досущ на софийската ул. Пиротска, а техния пазар - на нашия Кирков.

Открих майсторите на плескавици и поръчах най-големите, които за мой ужас трябваше да чакам десет минути.

Вече очаквах да чуя свирката на влака, който профучава на изток. Лакомията ми си го заслужаваше. Олекна ми като видях пълния с хора перон.

Сърбия носи духът на 90-те. От самият момент, в който преминах границата усетих едно спокойствие у хората. Всички, които срещнах бяха сякаш безгрижни в сравнение с нас. Не се притесняваха. Не са вкарани в рамките на НАТО, Европейски съюз.

Тогава разбрах, че малко или много ние, българите сме започнали да спазваме законите, независимо дали искаме или не.

Сръбската почва е много по-благотворна за корупцията. Европейските норми са оплевили нашата доста по-успешно, отколкото ни се струва.

Така че се чувствах доста странно. Хем се бях върнал назад във времето и ми беше доста интересно да наблюдавам тези необременени хора, хем знаех, че и при тях ще е въпрос на няколко години да се променят. От друга страна посях зрънце гордост за това, че сме станали една идея по-възпитани европейци.

Бях може би единственият пътник с билет. Кондукторът се качи, аз дадох хартийката, а всички вадеха динари и се оглеждаха краднешком. Имаше сърби, българи, французи и други чужденци, имаше цели семейства, пътуващи към Черноморието. Но най-много бяха контрабандистите на цигари.
Всичките българи във влака бяха такива - лелките от гарата.

И един странник с колело.

Докато пътувахме ми разказаха всичките схеми. Колко често пътуват, как пренасят цигарите, по колко печелят, от кого трябва да се пазят. Всички бяха от Драгоман, Сливница и околните села. Но тяхното беше кокошкарска работа.

Виж, сърбите не си поплюваха...

Стигнахме границата. В потния, изпепеляващо горещ влак се качиха десетина гранични полицаи. Последен беше шефът им. Започнаха да проверяват документи, докато той се полюшваше и разнасяше миризма на джибри. Беше много пиян и изобщо му пукаше. Все едно гледах филм на Кустурица. Стана ми смешно.

Направиха формална проверка и пуснаха влака.

От българската страна обаче нямаше нищо общо. Отвисяхме над час.

Аз бях безопасен за всички. По някаква причина всички ми имаха доверие. Извадих си личната карта и преди да съм понечил да си отворя раницата българските полицаи ми казаха да слезна от влака, без да ми обръщат внимание. Всички други ги отарашиха, не оставиха непроверено място. Конфискуваха безброй стекове с цигари и написаха актове на всички българи. Извадиха им кутии дори и от гащите. Не можех да повярвам на какво съм свидетел. 

Стана ми малко гадно за жените, които искаха да изкарат някой лев, а им бяха взели всичко. Но предполагам, че са го пресметнали този риск. Както казва един колега - има го в раздаването. Това да изгубиш някой път.

Накрая ни пуснаха. И в този момент се появиха братята сърби. Избутаха всички хора напред във вагона и по купетата, двама останаха да вардят, а другите извадиха отвертки и започнаха да разглабят стените и тавана пред мен.

Бях единственият, който оставиха. Започнаха да вадят цели стекове, скрити под разглобената облицовка на стените и да ги тъпчат в огромни сакове. Вече наистина се чувствах като във филм. Започнаха междувременно и те да ми разказват - къде колко сака се събират, колко време им е нужно, за да ги вградят преди влакът да потегли и колко, за да ги извадят след границата. можеха с точност до кутия да изчислят къде колко стека ще влезат. Бяхме в последния вагон и отвориха вратите - там ми показаха под един метален капак как могат да се мушнат още точно 56 стека, но са нужни двама - единия да го държи, защото е тежък. И то при спрял влак. Явно бяха в схема с всички кондуктори, машинисти и т.н.

Говорихме си доста с тях, всеки на своя език. Като наближихме Сливница отвориха вратите. В следващия момент хвърлиха саковете, а аз няколко секунди не можех да проумея какво се случва. Докато видях как един човек притича по релсите и ги помъкна нанякъде.

Преди следващата гара се сбогувахме с тях и поеха в своята си посока. Надали щях да ги видя повече.

На Централна гара докато слизах с колелото, видях цяла дузина полицаи, които започнаха да спират за проверка определени хора. Но бяха изпуснали тези, които най-много им трябваха.

Поредния интересен ден беше към края си.

И последният, в който ще пия бира, докато карам колело...